Определение № 3047 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3639/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д., чрез процесуалния представител адвокат С. К. от АК-Пловдив, срещу решение № 644 от 17.05.2024 г. по в.гр.д.№3191/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 3443 от 21.07.2023г. по гр. д. №19451/2021г. на Пловдивския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора против Д. Д. Д., положителен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС- за признаване за установено между страните, че правото на ползване на ответника, запазено с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 107 от 29.10.1997 г., том 71, дело № 17595/1997 г., върху апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет.3, с идентификатор № ***по КК и КР на [населено място], е погасено поради неупражняването му в продължение на пет години. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа становище за очевидна неправилност на атакуваното решение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. Д. Д., чрез процесуалния си представител адвокат Т. К. от АК-Пловдив, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че съгласно нотариален акт № 107, том 71, дело № 17595/ 29.10.1997г. за дарение на недвижим имот, ищецът е собственик на апартамент, находящ се на трети жилищен етаж от жилищна сграда, построена в парцел ***, кв.***, адрес: [населено място], [улица], на основание договор за дарение, с който неговите родители – ответникът Д. Д. Д. и П. А. Д. са му дарили посоченото жилище, като са си запазили правото на ползване на имота. Посочено е, че в исковата молба ищецът е изложил твърдения ,че имотът е обитаван заедно от родителите му до 2012г., след което баща му е започнал често да пребивава в семеен имот в [населено място], а от 2015г. Д. Д. окончателно се изнесъл от процесното жилище, като взел всички свои вещи, от който момент престанал да посещава имота, не плащал разноските за ползването му, като и дължимите данъци и такса смет.През 2019г. ищецът, майка му и сестра му извършили ремонт, който бил на стойност 40 000лв., а ответникът не се е включил в извършването на ремонтните дейности по никакъв начин.Ищецът, претендирал да бъде установено в отношенията между страните, че учреденото на ответника право на ползване е погасено поради неупражняването му в продължение на пет години, на основание чл.59, ал.3 ЗС. В отговора на исковата молба, ответникът оспорил иска като изложил твърдения, че за периода 2015г. - 2018г. е живял в жилището в [населено място], имал вещи в него и ключ.Оставал е за по-дълго време в [населено място], за да се грижи за своите родители.Снабдявал е семейството си в [населено място] с пресни зеленчуци и плодове, които произвеждал сам.Поради заболяването си от диабет, се налагало да постъпва често в болница, като оставал да нощува в имота в [населено място]. Извършвал дребни ремонти по електрическа инсталация в жилището, през 2018г. подменил водомера, купил тостер и блендер за дъщеря си и децата й, които живеели в жилището по това време.Твърдял, че през 2019г., дъщеря му, без да го пита, започнала ремонт и преустройство в имота, при което изхвърлила от имота всички негови вещи.От този момент съпругата му започнала да ограничава достъпа му до имота.На 27.01.2020 г. подал жалба в полицията срещу съпругата му, че го лишава от право да живее в имота в [населено място], за което била образувана прокурорска преписка № 899/ 2020 г. на РП Пловдив. На 27.10.2021 г. изпратил нотариална покана до съпругата си, като поискал тя да му осигури достъп до имота, като след това тя сменила патрона на входната врата.На 14.12.2021 г. отново поискал да влезе в имота, но съпругата му отново не му дала достъп.Потърсил помощ и на телефон 112, за случая била образувана прокурорска преписка № 14810/2021 г. при РП Пловдив. От показанията на свидетелката А., е установено, че от януари 2016г. не е виждала Д. да посещава апартамента, не знае кой е поправил стълбищния автомат, нито е виждала въззиваемия да доставя дърва или зеленчуци през периода 2018г. - 2019г. Свидетелката П. Д., която е майка на ищеца и съпруга на ответника е заявила, че съпругът и от 2016г. не посещава имота.В същото време през 2018г. Д. започнал да ги атакува като е искал да се връща отново в жилището.Макар да е живеел на село, той е идвал, за да смени водомера и стълбищния автомат.През 2017г. по покана да дъщеря им преспал в имота по Коледните празници, за да не е сам.Към ноември 2021г., когато въззиваемия дошъл, за да влезе в апартамента, бравата на врата била сменена, защото се развалил патрона.Тогава свидетелката отворила вратата, но отказала да го пусне в жилището, понеже считала, че е болна от Ковид 19, но нямала документ/тест/ за заболяването си. Това довело да намесата на полицейски органи, които и казали да даде ключ на Д.. Пред полицаите свидетелката заявила, че знае, че Д. има право да ползва имота, обаче счита, че не трябва да му се дава ключ за новата брава, защото живее на село.Свидетелката посочила, че след 2017г. съпругът и е изпращал хора, които да и говорят да го допусне да живее в апартамента. Свидетелката Д., която е сестра на ответника, е заявила, че през 2019г. - 2020г. той не е могъл да отсяда в жилището си, понеже съпругата му не го е пускала да влиза и в телефонен разговор и е заявила, че Д. в това жилище няма да влезе. От показанията на свидетелят Н. П., племенник на ответника, е установено, че през 2020 година посетил процесното жилище, за да разговаря със съпругата на Д. - П. да си подобрят отношенията и заварил дъщерята на Д. - Н., която го заплашила, че ако баща и се върне в жилището, тя ще го напусне. Посочено е, че по делото са приложени две прокурорски преписки: № 899/2020 г. по описа на РП Пловдив, образувана по жалба на Д. Д. подадена на 28.01.2020 г. по повод отказа да му бъде предоставен достъп до имота и № 14810/2021 г. по описа на РП Пловдив по подаден сигнал от същото лице на 15.11.2021 г. за това, че отново му е отказан достъп до имота, при който служители на МВР са посетили адреса на място. Въззивният съд е приел от правна страна, че за да се погаси правото на ползване по смисъла на чл. 59, ал.3 от ЗС, е необходимо ползвателят изобщо да не използва вещта съгласно нейното предназначение, като по този начин демонстрира пълно дезинтересиране от ползите и. Прието е, че ответникът Д. по собствено желание не е ползвал процесния апартамент за кратък период, но към 2019г., многократно е правил опити да ползва апартамента, като дори е търсил съдействие от прокуратурата, за защита на учреденото му право на ползване.Смяната на водомера в имота, както и ремонта на стълбищния автомат, показват намерението му да ползва имота. Въз основа на изложеното е прието, че предявеният иск е неоснователен, тъй като не са налице предпоставките по чл. 59, ал.3 от ЗС. Прието е, че в петгодишния период преди завеждане на делото ответникът е предприемал различни правни и фактически действия в защита на правото си на ползване и всяко едно предприето от него действие да упражнява в пълнота правото си на ползване в периода от 2018 година прекъсва давностния срок по чл. 59, ал.3 ЗС.Това според въззивния съд доказва желанието му за реализиране правото на ползване, неосъществено поради независещи от него причини. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009г., ОСГТК: материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК /.Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба / чл. 290, ал. 1 ГПК /. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В настоящия случай в изложението на касационните основания не са формулирани никакви правни въпроси като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а са възпроизведени оплакванията, които са отразени в касационната жалба и касаят правилността на атакувания съдебен акт.При съобразяване задължителните указания на ВКС в посоченото тълкувателно решение това е формално основание да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. Не са налице е основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК.За да се приеме, че е налице очевидна неправилност, е необходимо да се установи, че съдът е приложил закона в неговия противоположен смисъл, основал е изводите си на норма, която е била отменена, нарушил е основни правила на съдопроизводствения ред или е допуснал груби нарушения на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилно въззивно решение.Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание.Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат.Не е такъв настоящия случай. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение