Определение № 50507 от 07.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2315/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на малолетния ищец М. А. Т., действащ чрез законния си представител Г. Н. срещу решение № 425 от 26.04.2021г. по в.гр.д.№ 2292/2020г. на Апелативен съд София, ГК, 1 състав в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 192/2019г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за разликата над 24 000лв. до пълния претендиран размер 50 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени при пътно произшествие, настъпило на 03.09.2018г. по вина на застрахования при ответното застрахователно дружество „ДЗИ - Общо застраховане”АД водач на л.а. Ауди 80”, рег. [рег.номер на МПС]. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението в обжалваната част на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Иска се отмяната му и постановяване на друго за уважаване на иска в предявения размер със законните последици. Поддържа се оплакване за неправилно приложение на материалния закон - чл.52 ЗЗД поради присъждане на несправедливо по размер занижено обезщетение. Твърдението е, че въззивният състав правилно е посочил уврежданията, причинени на детето, но изводът му за размера, в който то следва да бъде обезщетено за претърпените болки и страдания, е занижен, тъй като при прилагане на критерия за справедливост в недостатъчна степен са преценени вредите и страданията във времеви аспект. Поддържа се, че въззивният акт е неправилен поради несъответствието му с ППВС № 4/1968г, че присъденото застрахователно обезщетение е несправедливо занижено, при условие, че лимитът на застрахователното покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е в размер на десет милиона лева. Касаторът счита, че не е съобразена и икономическата обстановка в страната и в този смисъл не е съобразено и решението по т.д.№ 387/2008г. на ІІ т.о. на ВКС. Поддържа се, че е нарушена и разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, тъй като единствено виновен за настъпването на произшествието е водачът на лекия автомобил, поради настъпването на деликта в жилищна зона, в междублоково пространство, където играят деца. Поддържа се, че водачът е нарушил разпоредбите на чл.62,ал.2 и чл.117 ЗДвП. Искането е за отмяна на решението и уважаването на иска в предявения размер със законните последици. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК конкретен правен въпрос, съобразен с критериите на т.1 от ТР № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС не е формулиран. Поддържа се касационният довод за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и несъобразяване с изискването присъденото обезщетение да съответства на характера на уврежданията, степента на болките и страданията, периодът на лечение, остатъчните последици и критериите, въведени с ППВС №4/1968г. Посочва се, че практиката на съдилищата за присъждане на обезщетения за подобен вид увреждания не е съобразена от състава на САС. Изложено е, че по въпроса за обективния характер на съпричиняването е налице задължителна съдебна практика, формирана с т.7 ППВС № 17/1963г., която не е съобразена от решаващия въззивен състав, тъй като конкретният принос на пострадалия не е доказан при условията на главно и пълно доказване, а е само предполагаем поради отсъствие на събрани доказателства за допринасяне от детето за настъпването на пътното произшествие. Постъпила е и насрещна касационна жалба от ответното застрахователно дружество срещу въззивното решение за потвърждаване уважаването на иска. Касаторът счита, че в тази част решението следва да бъде отменено, а предявеният иск - изцяло отхвърлен. „ДЗИ - ОЗ”АД е подало и отговор на касационната жалба на ищеца, в който се оспорва нейната основателност и искането за допускане на касационното обжалване. Писмен отговор срещу подадената от ответника жалба е депозиран и от ищеца. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Безспорно е по делото, че пътното произшествие е настъпило на 03.09.2018г. на прав пътен участък на улища „Н. Ц.“ в [населено място], състояща се от едно платно с обща широчина 6 м., предназначена за двупосочно движение на автомобилите, без обозначена хоризонтална и вертикална пътна маркировка, в светлата част от денонощието с добра видимост. В района на процесното ПТП няма обособена пешеходна пътека, а лявата част на платното в посоката на движение на увреждащия лек автомобил обичайно се използва за успоредно паркиране на автомобили. Лекият автомобил „Ауди” се е движил в дясна пътна лента с посока от [улица]към [улица]със скорост на движение 40 км./ч. Пострадалото дете е предприело пресичане на платното за движение на [улица]от ляво на дясно за посоката на автомобила. Автомобилът е ударил пешеходеца от дясната му страна. Ударът е настъпил на около 2.8 метра вдясно от левия бордюр по посока на движение на автомобила и върху дясната лента, полагаща се за движението му. Вещото лице автоексперт е приел, че към момента на ПТП пострадалият е преминал зад паркиран автомобил и контейнер за боклук. С оглед показанията на свидетел-очевидец, че детето е било в група с още три деца, които са пресекли преди него, а той е останал на пътното платно за движение, автотехническата експертиза установява, че ударът е бил предотвратим за водача на МПС, тъй като още при възприемане на пресичащите деца е следвало да намали скоростта си на движение, а при престой на детето на платното, то е било видимо за водача. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Счела е иска за основателен, акцентирайки на обстоятелството, че от значение е фактът, че водачът е имал възможност да възприеме детето, намиращо се на пътното платно. При преценката за размера на обезщетението е обсъдено заключението на медицинската експертиза, съгласно която ищецът е получил закрита фрактура на дясна бедрена кост в средната й част, което е причинило трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за около 6 месеца. Обсъдено е, че болките и страданията, които е търпял ищецът, са били най-интензивни непосредствено след травмата, след оперативната интервенция за корекция на счупване на дясната бедрена кост и след оперативната интервенция за отстраняване на остеосинтезния материал в началото на раздвижването. За установено е прието, че общият възстановителен период е около 5-6месеца. Въззивната инстанция е мотивирала, че на обезщетение подлежат установената травма - закрито счупване на дясна бедрена кост, двете медицински интервенции за поставяне и махане на метална остеосинтеза, първоначален болничен престой от седем дни през септември 2018г. и втори болничен престой от пет дни през февруари 2019г. при общ възстановителен период около 5-6 месеца. За релевантни са счетени и обстоятелствата, че за около два месеца крайникът въобще не е следвало да се натоварва, в който период детето е имало нужда от чужда помощ в ежедневието си и възрастта на ищеца - седем годишен към деня на инцидента, която е способствала за физическо възстановяване без усложнения. Обсъдени са като значими за определяне на обезщетението и обстоятелствата, че през периода на възстановяване детето е следвало да в постелен покой през първите два месеца, впоследствие да ползва помощни средства за придвижване, което е ограничило социалните му контакти, не му е позволявало да ходи на училище и е довело до обездвижване и напълняване. Като относими са преценени и конкретните икономически условия, отразени в лимитите на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. При определяне на обезщетението е приета за релевантна и формираната съдебна практика по сходни случаи. Въз основа на тези подробно изброени конкретни обстоятелства е счетено, че справедливото обезщетение е 30 000 лева. Даден е отговор на оплакването на въззивника-ищец за занижен размер на обезщетението. Обсъдено е, че увреждането е само едно - счупване на бедрената кост, което макар да е наложило операция, няма трайни последици за ищеца, тъй като вещото лице ортопед-травматолог е категорично, че детето е възстановено и за в бъдеще не се очакват никакви последици по отношение на функцията и здравината на бедрената кост; че при личния преглед е отчетено пълно зарастване на фрактурата до степен да не личи къде е била фрактурната линия, липса на остатъчни костни деформации и скъсяване; че детето си служи с десния крак като със здрав, без никакви субективни оплаквания. Отречено е по делото да е установена промяна в начина на живот на детето след края на възстановителния период, която да налага по-висок размер на обезщетение. По отношение на въведения в предмета на спора въпрос за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД въззивната инстанция е изложила съображения, че от свидетелските показания безпротиворечиво се установява, че пострадалото дете е пресичало на необозначено за целта място, на което няма обособена пешеходна пътека в нарушение на чл.113 ЗДВП. Обсъдено е, че инцидентът е станал на малка улица до жилищни блокове, но поради отсъствие на доказателства, че районът е обозначен като жилищна зона, няма основание за прилагане на специалните правила за жилищните зони, на които се позовава ищецът във въззивната си жалба. Мотивирано е, че пресичането на необозначено място без съобразяване с приближаващия автомобил е станало причина за инцидента, поради което е налице основание за приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД, а степента на приноса е правилно определена от първата инстанция на 20%. Съставът на ВКС счита, че основанията за допускането на касационното обжалване не са налице поради липса на конкретно посочен правен въпрос. Не е поставен конкретен и ясен проблем по отношение изводите на САС по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Изложението възпроизвежда касационните основания за неправилност поради нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а те не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол. Задължение на касатора, а не на настоящата инстанция е, да изведе правният проблем и да го постави за отговор преди преценката и произнасянето по правилността на въззивното решение. Твърдение за неправилност е основният довод, че в конкретния случай определеният размер на обезщетението за търпените неимуществени вреди е несправедливо занижен и почива на несъответно на даденото в т.11 на ППВС №4/1968г. тълкуване на критерия за справедливост. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е постановено в отклонение от съдебната практика по приложението на чл.52 ЗЗД, а и разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай. Твърдението на касатора за занижен размер на определеното обезщетение поради неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД предполага извършване на проверка за законосъобразност на изводите на въззивния съд. Преценката дали размерът на обезщетението отговаря на критериите на чл. 52 ЗЗД, дали въззивната инстанция е обсъдила всички релевантни обстоятелства за формиране на съответстващи на закона изводи, може да бъде осъществена единствено във втората фаза на касационния контрол, след като касаторът е обосновал наличието на предпоставките за достигане до този етап на разглеждането на спора по същество, а не в производството по чл. 288 ГПК. Въззивната инстанция е посочила, че отчита релевантните са конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е мотивирала подробни изводи относно справедливия паричен еквивалент на обезщетението като е изложила и конкретни съображения по отношение искането за завишаване размера на обезщетението. Горното е изцяло относимо и към изводите на САС по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД - основанията за допускането на касационното обжалване не са налице поради липса на конкретно посочен правен въпрос, а и становището на решаващия състав не е формирано в противоречие с практиката на ВКС. Твърдение на касатора е, че съпричиняването не е установено при условията на главно и пълно доказване. Изводите на САС както за наличието на предпоставките на този фактически състав, така и за приетия конкретен обем, са аргументирани, а несъгласието на страната с тях не може да послужи като основание за осъществяване на факултативния касационен контрол. Следва да посочи, че причинно-следствената връзка е обективен факт, поради което приложението на нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД не е обусловено от субективното отношение на пострадалия към настъпването на деликта и произлезлите от него неблагоприятни последици. Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл.51, ал.2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Тези принципни постановки са съобразени при мотивирането на обжалвания съдебен акт. При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касаторите за неправилност на решението, от твърденията по фактите и собствената им преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват При недопускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищеца съставът на ВКС не дължи произнасяне по депозираната като насрещна касационна жалба на ответното дружество - чл.287,ал.4 ГПК. Разноски за настоящото производство не се присъждат на „ДЗИ-ОЗ”АД, тъй като не са претендирани с отговора по чл.287,ал.1 ГПК. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.