Определение № 1313 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2565/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от М. Н. Ч., чрез адв. Ж. Д. от АК-Х., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 481/02.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 237/2024 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на частния жалбоподател за изменение на въззивно решение № 159/29.07.2024 г. в частта му за разноските – за намаляване на определените на ответната страна съдебни разноски, представляващи уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че не е конкретизирано релевираното от процесуалния представител на ищеца възражение за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от ответника за осъщественото пред апелативния съд процесуално представителство, а именно не е поискано то да бъде определено под уредения в Наредба № 1/2004 г. за М. минимум. Счита, че съобразно правното естество на спора, обема на извършената работа по защитата на ответника, ниската фактическа и правно сложност на делото, размерите по Наредба № 1/2004 г. за М., служещи за необвързващ съда ориентир и съобразявайки решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, не следва да се присъжда в тежест на ищеца пълният размер на уговореното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответника от неговия процесуален представител. Ответникът по частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че с въззивното решение изцяло е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на твърдяното застрахователно събитие - в размер на сумата от 100000 лв., като възражението за прекомерност на уговореното между ответника и неговия пълномощник адвокатско възнаграждение е неоснователно – ищецът не го е конкретизирал с пояснение, че иска то да бъде намалено под установения в Наредба № 1/2004 г. за М. минимум. От друга страна, присъденото адвокатско възнаграждение от 9918 лв. е по-ниско от уговореното в размер на 10440 лв. с ДДС, поради което с оглед на материалния интерес пред въззивния съд (100000 лв.) апелативният съд е определил по-нисък размер на адвокатското възнаграждение от този, който е предвиден в Наредба № 1/2004 г. за М.. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В конкретния казус въззивното производство е образувано по предявена въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение, с която иска то да бъде отменено, вследствие на което изцяло да бъде уважен осъдителният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на твърдяното застрахователно събитие - в размер на сумата от 100000 лв. Пълномощникът на ответника е подал отговор на въззивната жалба, в който подробно е обосновал своите правни доводи за неоснователност на предявения срещу неговия доверител осъдителен иск, като се е позовал на задължителна и казуална практика на ВКС, участвал е в проведеното пред апелативния съд о. с. з. и в устните състезания подробно е изразил своето правно становище за неоснователност на въззивната жалба, обосновавайки своите правни доводи относно доказателствената стойност на събраните по делото доказателства, като въз основа на тази оценка е поддържал правен довод за неоснователност на предявения иск. Следователно, съобразно материалния интерес на делото, възлизащ на сумата от 100000 лв., правната и фактическата сложност на делото и действително осъществените процесуални действия от процесуалния представител на ответника присъденото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд в размер на сумата от 9918 лв. с ДДС отговоря на установените в чл. 78, ал. 5 ГПК нормативните изисквания за разумност на адвокатското възнаграждение – то е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Воден от горното, съдът