Определение № 253 от 04.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 1012/2010 г.

Образувано е по частна жалба [фирма], [населено място] против определение № 59 от 21.07. 2010 г. по т.д.н. № 28/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което на основание чл.192, ал.4 ГПК (отм.) във вр. с чл.64, ал.3 ГПК (отм.) е изменено в частта за разноските разпореждане № 44 от 14.06.2010 г., постановено на основание чл.200, ал.1, б.”б” ГПК (отм.) и жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 3 000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението, като се поддържа и възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение. Ответната страна [фирма] чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е пржоцесуално допустима - подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Въззивното производство е образувано по подадена от настоящия жалбоподател въззивна жалба срещу решението на Окръжен съд – Кюстендил по т.д.№ 18/2007 г., с което е отхвърлена молбата му за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], [населено място]. С протоколно определение от 19.05.2010 г. въззивната жалба е оставена без движение и на жалбоподателя са дадени указания да внесе дължимата държавна такса. В определения от съда срок нередовността на жалбата не е била отстранена и с разпореждането, изменено със сега обжалваното определение въззивният съд върнал въззивната жалба и прекратил производството по делото. Пред въззивната инстанция ответникът по частната жалба е бил представляван от адвокат К. Р. с представено по делото пълномощно от 15.04.2010 г. В проведеното на 19.05.2010 г., както и в молбата си от 10.06.2010 г. същият е направил искане за присъждане на разноски в полза на доверителя му в размер на 3 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договора за правна помощ и съдействие. При тези данни в съответствие със закона въззивният съд изменил постановеното от него разпореждане в частта за разноските. Съгласно разпоредбата на чл.64, ал.3 ГПК (отм.), аналогична на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. В случая въззивното производство е прекратено поради неотстраняване в срок на нередовността на въззивната жалба, с което настоящия жалбоподател е станал причина за направените от ответника разноски за това производство. Поддържаният довод, че договореното възнаграждение реално не е заплатено не се оправдава от доказателствата по делото, по което е представен както договора за правна помощ и съдействие, в което изрично е отразено, че хонорарът на адв.Р. е заплатен изцяло, така и издадената от доверителя му фактура. Възражението на жалбоподателя за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на присъденото възнаграждение е неоснователно. С оглед на размера на въведеното с молбата по чл.625 ТЗ вземане на жалбоподателя, възлизащо на 196 078 лв., на основание чл. 7, ал. 3 във вр. с ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, дължимото възнаграждение възлиза на 5 665.87 лв. Заплатеното от [фирма] е по-ниско от тази сума и не може да бъде намалявано. Като законосъобразно, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение