Решение № 133 от 5.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 104/2011 г.

Решение № 133 от 5.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 104/2011 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. И. П. от [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 16.03.2010 г., по гр. д. № 5920/2009 г., с което е оставено в сила решението на СРС от 13.02.2009 г., по гр. д. № 12739/2007 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, в качеството му на ищец, срещу Б. Р. Р. иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 1250 щ. д. по издаден на 30.01.2001 г. запис на заповед, по който за кредитора - приносител е изтекла погасителна давност. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Позовавайки се на законовото правило на чл. 536, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 535, т. 3 ТЗ касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че процесният запис на заповед е невалиден, поради липса на падеж, датата на издаване и необходимост при всички случаи да има обезпечителна функция, поради което при отсъствието на каузално правоотношение, последният не би могъл да породи присъщите за действителната ценна книга правни последици за своя издател. Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище както по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, така и в проведеното съдебно заседание при разглеждане на касационната жалба по същество на въведените оплаквания. Касационното обжалване е допуснато с определение № 321 от 26.04.2012 г. ВКС, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по отношение на приетите за релевантни за крайния правен резултат по делото материалноправни въпроси: дали записът на заповед, в който не е посочен падеж е валиден и дали, за да е успешно провеждането на иска, основан на чл. 534, ал. 1 ТЗ е необходимо всякога да се установява наличие на каузално правоотношение между издателя на менителничния ефект и неговия приносител и настъпило фактическо разместване на имуществени блага от ищеца към ответника, или е достатъчно да бъде установен фактът на неплащане по записа на заповед и загубени по него права, които са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика - постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 42 от 7.04.2009 г., по т. д. № 453/2008 г. на II т. о. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е възприел за основан на закона извода на първоинстанционния съд, че ответникът, в качеството си на издател на процесния запис на заповед, не се е задължил по валиден менителничен ефект, поради отсъствие на падеж в съдържанието на същия - реквизит на акта, императивно въведен с чл. 535, т. 3 ТЗ. Счетено е, че доколкото в заглавната част на същия е изписан текст "гр. В. 31.01. и падеж - 2001 г.", а в съдържанието му за падеж е посочена друга конкретна дата - 20.3.2001 г., без да съществува разграничение дали първата е относима единствено към издаване на ценната книга, то предвид строго формалния и характер тя е недействителна и не може да породи целените с нея правни последици. Изложени са съображения, че законодателят не се интересува от причината, заради което менителничното задължение е поето единствено в хипотезата на предявен пряк менителничен иск, но не и при предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване, при който каузалните правоотношения между ремитента и издателя на менителничния ефект са пряко свързани с реализиране отговорността на последния, поради наличие на на неоснователно разместено имуществени блага в негова полза, то липсата на ангажирани по делото доказателства, в съответствие с въведената за ищеца доказателствена тежест, за съществуваща каузална сделка между страните, изключва да е налице основание за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 534, ал. 1 ТЗ. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното становище решаващият съд е посочил, че отсъствието на проведено от ищеца самостоятелно доказване на настъпило за ответника обогатяване, само по себе си е достатъчно, за да бъде отречена основателността на твърдяното менителнично неоснователно обогатяване. Решението е неправилно и следва да бъде отменено. Въпросът за действителността на ценната книга е основополагащ за възникналия правен спор, тъй като правото на специалния иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ, предоставен на приносителя на конститутивната ценната книга на заповед, изгубил правото си на менителничен иск по нея, поради погасяването му по давност може да бъде надлежно упражнено само при действителен от формална страна менителничен ефект, за какъвто следва да бъде признат и процесният. Обстоятелството, че в заглавната част на издадения от ответника Б. Р. Р. запис на заповед за сумата 1250 щ. д. е употребен израза "падеж - 2001 г.", срещу датата 30.01. където е посочено и местоиздаването му - [населено място], а в съдържанието на текста като такъв падеж е вписана конкретна дата - 20.03.2001 г., относима към задължението за плащане, според настоящия съдебен състав не обуславя правен извод за наличие на две едновременно съществуващи дати на падежа, водещи до нищожност на ценната книга. Очевидно е, че при наличието на вписана в текстовата част на този запис на заповед конкретна дата на плащане на сумата по ефекта, употребеният в титулната част на същия израз "падеж", в който е отразена единствено годината 2001, а срещу нея дата, явяваща се видимо свързана с посочената година, е датата на издаване на документа, както твърди и ищецът, а не моментът от който паричното задължение е изискуемо и кредиторът може да претендира съответното плащане. Следователно обстоятелството, че в текстовата част на ценната книга - предмет на спора, е фиксирана точно определена календарна дата на изплащане на ефекта, определена в съответствие с регламентирания в чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ способ, изключва процесният менителничен ефект да е нищожен на осн. чл. 486, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 537 ТЗ, както неправилно е счел въззивният съд. Не намира опора в закона и трайно установената съдебна практика, изразена както в цитираното за обуславящо наличие на селективното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК решение № 42 от 7.04.2009 г., по т. д. № 453/2008 г. на II т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, постанови по същия процесуален ред: № 135/20.12.2010 г., по т. д. № 13/2010 г. на I т. о.; № 229 от 6.01.2011 г., по т. д. № 259/2010 г. на II т. о.; № 90 от 10.09.2012 г., по т. д. № 431/2011 г. на II т. о. и др., възприетото от въззивния съд разбиране, че реализиране отговорността на издателя на ефекта в производството по специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ зависи от факта на обогатяването му, който следва да бъде самостоятелно доказан от ищеца, както и че всякога при иск за менителнично неоснователно обогатяване следва да бъде установено наличие на каузално отношение между издателя на ценната книга и кредитора - приносител, като доказателствената тежест е на последния. Несъответствието между даденото от СГС разрешение на определените за значими материалноправни въпроси, по отношение на които е допуснато касационното обжалване с цитираната по-горе задължителна за съдилищата в страна практика на ВКС, която е в смисъл, че кондикционният иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване се различава съществено от исковете по чл. 55 - 59 ЗЗД и за установяване на основателността му не трябва да се изследва въпроса за наличие на размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия т.е. за степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, тъй като такава размяна няма, предвид специфичността на менителничните правоотношения, само по себе си е достатъчно, за да бъде приета за основателна твърдяната от касатора незаконосъобразност на правните изводи на СГС. Същевременно според служебно известната на настоящия съдебен състав задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения: № 31/5.04.2012 г., по т. д. № 55/2011 1 г. на II т. о.; № 110/8.11.2010 г., по т. д. № 949/2009 г. на I т. о.; № 108 от 22.07.2011 г., по т. д. № 813/2010 г. на II т. о. и др., в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ решаващият съд дължи проверка освен за редовността на записа на заповед от формална страна и на вземането, предмет на процесния запис на заповед, с оглед връзката между менителничния ефект и каузално правоотношение между страните само, ако е въведено твърдение за съществуване на такова конкретно каузално правоотношение или е направено от ответника възражение срещу твърдяните от ищеца факти и обстоятелства във вр. с последното. При отсъствие на твърдение за съществуване на каузално правоотношение между страните осъществяваната от решаващия съд проверка следва да бъде ограничена единствено в рамките на въведените от длъжника абсолютни менителнични възражения, при спазване трайно установената практика на ВКС относно разпределение на доказателствената тежест, за което от значение е отношението на страната към спорното право. С тази практика обжалваното въззивно решение на СГС също не е съобразено, поради което релевираното от касатора оплакване за допуснато нарушение на процесуалния закон относно възложената му доказателствена тежест в процеса също е основателно. Обстоятелството, че като е приел процесния запис на заповед за нищожен и поради това лишен от правни последици за страните по спора въззивният съд въобще не се е произнесъл и не е обсъдил, съобразно доказателствения материал по делото, процесуалното поведение на ответника и изразеното от него становище по иска, дали останалите предпоставки за възникване на правата по специалния осъдителен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ са налице, за да бъде той успешно упражнен от ищеца, което обосновава правен извод, че след отмяна на обжалвания съдебен акт на СГС делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на същия съд, на осн. чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 1 ГПК. На осн. чл. 294, ал. 2 ГПК, при новото разглеждане на делото въззивната инстанция, следва да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски в касационното производство. Водим от изложените съображения и на осн. чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС