Определение № 12897 от 27.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10981/2024 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. С., Република Турция срещу Определение №19098 от 07.10.2024 г. на Административен съд София - град, по административно дело №8949/2024 г., с която е прекратено производството по негова жалба срещу Заповед №РД-14-4010 от 29.08.2024 г. на началника на областен отдел "Автомобилна администрация" – София, Главна Дирекция „Автомобилна администрация“ при Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация". С обжалваната заповед, на основание чл. 106а, ал. 1, т. 3, б. "г" от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП), е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) - временно спиране от движение на МПС Мерцедес Туризмо РХД М с рег. №[рег. номер] от категория М3 - до заплащане на наложената с наказателното постановление глоба. Частният жалбоподател – М. С., счита обжалваното определение за неправилно поради нарушение на материалния закон и иска неговата отмяна. Счита, че в именно той е посочен като адресат на обжалваната ПАМ, като ирелевантен в случая е въпросът със собствеността на превозното средство. Дали правилно ПАМ е приложена спрямо имущество – собственост на трето лице, различно от нарушителя, е въпрос по същество на спора, а не по допустимостта на жалбата. Административните актове създават винаги права или задължения за своите адресати, които съответно не могат да бъдат лишени от право на защита срещу тези актове. Частният жалбоподател се представлява от адв. И. Джелепов - Адвокатска колегия - Хасково. Прави възражение за прекомерност на направените от ответната страна разноски, в случай, че такива се претендират Ответникът по частната жалба – началникът на областен отдел "Автомобилна администрация" – София, Главна Дирекция „Автомобилна администрация“ при Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация", не взема становище. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд приема, че жалбоподателят М. С. не е адресат на приложената ПАМ и с нея не се засягат негови законни права и свободи. Обстоятелството, че същият е извършил нарушението довело до прилагане на ПАМ не го прави нито адресат на акта, нито лице с правен интерес. Адресат на обжалваната ПАМ е дружеството – собственик на автомобила или лицето, на което е отдадено МПС за ползване. По изложените съображения, съдът прекратява производството по делото. Определението е правилно. Върховният административен съд, след като обсъди твърдението и доводите на частния жалбоподател и провери обжалваното определение, приема следното: Наличието на правен интерес по смисъла на чл. 159, т. 4 АПК е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните за разглеждане на жалбата, за която съдът следи служебно. Тя следва да бъде доказана във всеки конкретен случай, при това доказателствената тежест се носи от оспорващия. Процесуалноправният интерес от съдебното обжалване следва да е насочен към премахване на неблагоприятни правни последици, респ. към предотвратяването им или към постигането на благоприятни правни резултати. Във всеки отделен случай релевантно за установяване на процесуалноправния интерес е обективното наличие в правната сфера на жалбоподателя на субективното право или защитения от правото интерес, засегнат с акта. Интересът следва да е правен, личен и пряк. В настоящият случай, както правилно е приел първоинстанционният съд, жалбоподателят не е адресат на акта, нито е представил доказателства за пряко и непосредствено засягане на негови права, свободи или законни интереси. Изложените в жалбата обстоятелства не могат да обосноват извод за наличие на правен интерес от провеждане на производство по осъществяване на съдебен контрол върху акта. Принудителната административна мярка и наказателното постановление безспорно са средства за осъществяване на държавна принуда, но характера на принудата е коренно различен. При принудителната административна мярка държавната принуда се прилага с цел да се предотврати или преустанови административно нарушение, както и да се предотвратят или отстранят неговите вредни последици – чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). При наказателното постановление държавната принуда се прилага с цел да се предупреди и превъзпита нарушителят към спазване на установения ред и да се въздейства възпитателно и предупредително върху останалите граждани – чл. 12 ЗАНН. Вярно е, че в случая и двата акта се издават въз основа на един и същ факт - административно нарушение. Актът за установяване на извършеното административно нарушение е актът, който с оглед на чл. 42, т. 4 ЗАНН съдържа описанието на нарушението и обстоятелствата, при които е било извършено. Но на базата на този общ факт двете производства имат различна цел, различен характер на държавната принуда, различни предпоставки, при които е приложима, като могат да имат и различни адресати, какъвто е настоящият случай. Обстоятелството, че обжалваната заповед е връчена на жалбоподателя, също не променя този факт. Връчването на акта на лице, което не е негов адресат, не обосновава правен интерес от оспорването. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение