Определение № 48 от 07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 177/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Образувано е по частната жалба на Д. С. Г. и Л. С. Г., чрез адв. Г. Б. от АК - П., срещу определение № 905 от 20.09.2021 год. по въззивно гр. д. № 1201/2021 год. на Окръжен съд - Пловдив. С него се оставя без уважение искането им за изменение на постановеното по същото дело решение № 97 от 11.06.2021 год. в частта за разноските. Жалбоподателите считат определението за неправилно поради това, че не са съобразени разпоредбите на чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 7, ал. 4, във вр. с ал. 2 и § 2а от Наредба № 1 от 9.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Считат, че съдът е слязъл под минимално определения размер на възнаграждението с оглед материалния интерес на страните, поради което молят за отмяна на определението и вместо това да бъде уважена молбата им по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 2 760 лева с вкл. ДДС. Поддържаното от ответницата С. М. С. становище в подадената от нея т. н. „жалба“, че не е уведомена за подадената частна жалба, се опровергава от данните по делото за полученото от назначения й особен представител съобщение /л. 15 от настоящето дело/. Становище по същество за размера на претендираните от другата страна разноски същата е изразила в писмен отговор в производството по чл. 248 ГПК пред въззивния съд. Останалите ответници по жалбата не са изразили становище. За да постанови обжалваното определение състав на Окръжен съд – Пловдив приема, че производството е било въззивно във втора фаза на делбата, като спорът между страните се свежда единствено до оценката на делбения имот, без да засяга съществени части от решението по извършване на делбата. С оглед на това намира претендираното възнаграждение от молителите в размер на 2 760 лв. за прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото. При така изложените съображения съдът е отказал да ревизира присъденото с решението възнаграждение в размер от 600 лв. за всеки от молителите. Настоящият съдебен състав на ВКС, II г. о., като съобрази данните по делото и съображенията на страните, намира, че частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна, поради следните съображения: В хода на въззивното производство жалбоподателите са представили надлежно оформен и подписан от тях, както и от упълномощения адвокат, договор за правна защита и съдействие /л. 41/. В същия е договорено възнаграждение в размер на 2 760 лева с включен ДДС за процесуално представителство в производството по въззивно гр. д. № 1201/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Договорът е сключен с „Адвокатско дружество Демерджиев, Петров и Баев“, регистрирано по БУЛСТАТ с № 160082095. Към него са приложени надлежно пълномощно /л. 42/, както и платежни документи /л. 44 и 45/, удостоверяващи действителното заплащане на договореното възнаграждение по банкова сметка на дружеството. При това положение претенцията за разноски е доказана. Същата е и основателна, тъй като страната, която необосновано е инициирала производството дължи заплащане на сторените от насрещната страна съдебно-деловодни разноски във връзка с него. Въззивното производство е образувано по жалба на С. М. С. и с оглед нейното неуважаване тя дължи сторените от въззиваемите Д. С. Г. и Л. С. Г. разноски. На л. 49 от делото е приложен и списък на разноските по чл. 80 ГПК, поради което молбата по чл. 248 ГПК се явява допустима. В мотивите към определението на въззивния съд не са обсъдени възраженията на молителите за неправилно определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение за този вид дело и при конкретно установения материален интерес. Липсват доводи и по отношение на оплакването за пропуск на съда да начисли дължимия ДДС. Минималният размер на възнаграждението за всеки вид адвокатска услуга е определен по силата на законова делегация с издадената Наредба № 1 от 9.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл. 36 Закон за адвокатурата. При упражняване на правомощията си по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е обвързан от установените в посочената Наредба минимални размери на адвокатските възнаграждения и не може да присъди суми под установените в нея минимални прагове за конкретния вид правен спор. В този смисъл е задължителната съдебна практика, намерила израз в т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 год., ОСГТК, както и трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно изричната разпоредба на чл. 7, ал. 4 НМРАВ, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за делба възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 600 лв. за всяка фаза. Предвиденият абсолютен праг от 600 лв. намира приложение тогава, когато изчисленото по реда на ал. 2 възнаграждение възлиза на сума по-малка от посочената. При наличието на конкретен материален интерес, каквато е разглежданата хипотеза, съдът не може да игнорира размерите по ал. 2 и да присъди абсолютния минимум за този вид дела. В настоящия случай пазарната стойност на делбения имот е определена в размер на 62 000 лева /л. 161-164 от първоинстанционното дело/. Разпределена съобразно определените квоти на собственост, общо за молителите материалният интерес възлиза в размер на сумата 58 016 лева. Минималното адвокатско възнаграждение за защита във въззивното производство, доколкото се включва и процесуално представителство, следва да бъде определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ /при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. – 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв/. Изчислено съобразно тази разпоредба, минималното възнаграждение възлиза на сумата 2 270,48 лева или 2 724,58 лева с включен ДДС. По аргумент от § 2а на ДР към НМРАВ, за регистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнаграждението по наредбата и се счита за неразделна част от него. Като е присъдил възнаграждение под законоустановения минимален праг, съдът е постановил незаконосъобразно и неправилно определение, което следва да се отмени. Доколкото настоящият съдебен състав споделя извода за липса на фактическа и правна сложност на правния спор, то претенцията за разноски следва да бъде уважена до размера на минималното възнаграждение при установения материален интерес, а именно сумата 2 724,58 лева с включен ДДС. Водим от горното настоящият състав на ВКС, II г. о.,