Определение № 1074 от 10.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10556/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба /по своята правна същност частна жалба/ на Е. Д. М., против Определение №10081/26.09.2024г., постановено по адм. дело №9193/2024 от тричленен състав на Върховния административен съд, трето отделение, в, с доводи за неправилност. Иска се неговата отмяна, както и предоставяне на правна помощ по настоящото производство. Ответната страна – Началникът на Затвора [населено място], не изразява становище по жалбата. Настоящият петчленен състав на Върховният административен съд, при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред тричленния състав на Върховния административен съд, трето отделение е образувано по частна жалба на Е. Д. М. срещу определение №6947/30.05.2024г., постановено по адм. дело №4297/2024г. на Административен съд – София град, с което с първи диспозитив е оставена без разглеждане жалбата му срещу горепосочения съдебен акт, в частта, в която Е.М. е освободен от заплащане на държавна такса в производството по адм. дело №4297/2024г. по описа на АССГ, както и в частта, в която жалбата му касаеща негово искане за прилагане на чл. 447 от НПК е изпратена на Софийска градска прокуратура и Прекратява производството по адм. дело №9193/2024г. по описа на ВАС в тази част и с втори диспозитив оставя в сила определение №6947/30.05.2024г., постановено по адм. дело №4297/2024г. в останалата му част. С обжалваната част от определението съдът е приел жалба за процесуално недопустима на осн. чл. 210, ал. 1 във вр. с чл. 228 във вр. с чл. 159, т. 4 АПК, тъй като в тази част съдебният акт е благоприятен за Е.М., поради което същия няма интерес от обжалването му. Определението е валидно, допустимо и правилно. Пред ВАС тричленен състав е обжалвано определение постановено от Административен съд София-град, с което Е.М. е освободен от заплащане на държавна такса за производството по адм. дело №4297/2024г., с последващ диспозитив е оставено без уважение искането му да му бъде предоставена правна помощ и с последен диспозитив е оставена без разглеждане жалбата му срещу мълчалив отказ на Началника на Затвора - [населено място] да направи предложение до прокурора за прекъсване изтърпяването на наказанието лишаване от свобода на осн. чл.448 вр. с чл. 447 от НПК, като жалбата му отнасяща се до искането му за прилагане на чл. 447 от НПК е изпратена на СГП. Това определение в частта, отнасяща се до освобождаването му от заплащане на държавна такса и частта относно искането му касаещо прилагането на чл. 447 от НПК е изпратена на СГП са благоприятни за жалбоподателя и същия няма интерес от обжалването му, както правилно е приел ВАС. Правният интерес е процесуалноправно понятие и се свързва с призната от закона възможност да се търси съдебна защита. Същия се поражда от засягане на законни интереси, субективни права или свободи. Интерес от съдебно обжалване притежават само онези лица, по отношение на които актът нарушава техни права или законни интереси. В случая срещу постановеното определение Е.М. няма право на жалба, както правилно пирето в съответствие с разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК. Несъгласието на жалбоподателя с мотивите на съдебния акт, не създават правен интерес за обжалване на благоприятния за него съдебен акт. По отношение на искането за предоставяне на правна помощ: Безплатна правна помощ за процесуално представителство по чл. 21, т. 3 от ЗПП, се предоставя в два случая. Първо, когато по закон се предвижда задължителна адвокатска защита и второ - по преценка на съда. По преценка на съда безплатната правна помощ за процесуално представителство се предоставя, когато въз основа на представени доказателства от съответните компетентни органи, съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. В случая, с оглед характера на производството, не е налице първата хипотеза на задължителна адвокатска защита. Преценката на съда по чл. 23, ал. 3 от ЗПП, за липсата на парични средства, съдът прави като съобразява представените доказателства, установяващи доходите на лицето, имущественото му състояние, семейното и здравословно положение, възрастта, трудовата заетост и други. С оглед на това не са налице основания да се признае, че молителят не разполага със средства за адвокатско възнаграждение за изготвяне на частна жалба и процесуално представителство. Не са налице предпоставките по чл. 23, ал. 3 от ЗПП. Още повече, че нормата на чл. 212, ал. 2 АПК, субсидиарно приложима за частните жалби по силата на чл. 236 АПК, не предвижда приподписване на частната жалба от адвокат в случаите, когато жалбоподателят е лице, лишено от свобода с влязла в сила присъда. Водим от изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав, първа колегия,