Определение № 2339 от 10.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1792/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на „Бурнарски“ ЕООД, подадена чрез процесуалния представител адв. Славчев, срещу определение № 300 от 10.01.2025 г., постановено по адм. дело № 1656/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу Решение № 199 по Протокол № 10 от 20.06.2024 г. на Общински съвет – Пловдив, прекратено е производството по делото и е осъдено дружеството да заплати разноски по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на определението, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушаване на правото на достъп до съд на жалбоподателя. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъждане на разноски по делото. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Ответникът – Общински съвет – Пловдив, чрез процесуалния си представител адв. Йотова, в приложен по делото писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Пловдив е приел, че решението на Общински съвет – Пловдив, с което се одобряват схеми за определяне на зони за разполагане на преместваеми обекти на територията на публични пространства на пешеходна зона на гр. Пловдив, не представлява административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Според съда в Закона за устройство на териториите /ЗУТ/ се предвижда съдебен контрол само по отношение на разрешенията за поставяне по чл. 56, ал. 2 от ЗУТ и заповедите по чл. 57 от ЗУТ, но не и на схемите за поставяне на преместваеми обекти, които се явяват част от производството по издаване на крайния акт – разрешението за поставяне на преместваеми обекти върху държавна или общинска земя. Прието е от съда още, че за жалбоподателя не е налице и правен интерес от оспорване на процесното решение, като представените решения на кмета на Община Пловдив във връзка с подадени от него заявление за издаване на разрешение за ползване на място общинска собственост за поставяне на мобилни колички, са ирелевантни за настоящия спор. Така постановеното определение е правилно. Предмет на оспорване в първоинстанционното производство е Решение № 199 по Протокол № 10 от 20.06.2024 г. на Общински съвет – Пловдив, с което на основание чл. 56 от ЗУТ и чл. 7, ал. 1 от Наредбата за реда за поставяне на преместваеми обекти за увеселителна, търговска или друга обслужваща дейност и елементите на градското обзавеждане на територията на Община Пловдив, са одобрени схеми за определяне на зони за разполагане на преместваеми обекти на територията на публичните пространства на пешеходна зона I на гр. Пловдив: площад „Централен“, ул. „Княз Александър I Батенберг“, площад „Римски стадион“, ул. „Райко Даскалов“ – до пешеходен мост и прилежащите пешеходни пространства – пешеходна зона А, зона Б, зона В и зона Г, както и е възложено изпълнение на решението относно прилагане на схемите на кмета на Община Пловдив. Това решение, както и правилно е приел първоинстанционният съд, не съставлява акт, който да подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ предвиждат, че върху поземлени имоти могат да се поставят преместваеми обекти въз основа на разрешение за поставяне, за издаване на което е необходимо одобрени схема и проектна документация от главния архитект на общината, като условията и редът за издаване на разрешението за поставяне на обектите, за одобряването и за изискванията към схемата и проектната документация се определят с наредба на общинския съвет. В изпълнение на цитираните разпоредби е приета Наредбата за реда за поставяне на преместваеми обекти за увеселителна, търговска или друга обслужваща дейност и елементите на градското обзавеждане на територията на Община Пловдив, съгласно която поставянето на всички видове преместваеми обекти на територията на АИР „Старинен Пловдив“ и публичните пространства на пешеходна зона I на гр. Пловдив се извършва на основание одобрена от Общински съвет – Пловдив схема по предложение на кмета на общината и след положително становище на експертния съвет по устройство на територията /чл. 7, ал. 1 от Наредбата/. Същевременно в чл. 214 от ЗУТ изчерпателно е изброено които актове, издадени по реда на този закон, са индивидуални административни актове, като сред тях не са одобрените по реда на чл. 56, ал. 2 от ЗУТ схеми за поставяне на преместваеми обекти. Индивидуални административни актове представляват разрешенията за поставяне по чл. 56, ал. 2 и чл. 57, ал. 1 от ЗУТ, както и заповедите за премахване на преместваеми обекти по чл. 57а от ЗУТ. В случая предмета на одобрената схема за поставяне на преместваеми обекти на територията на пешеходна зона I на гр. Пловдив, е изцяло в правомощията на общинския съвет и с оглед на това негова е преценката за местоположението на тези обекти, което е въпрос на целесъобразност, който не подлежи на контрол от съда. В тази връзка следва да се има предвид също така, че в издадена по чл. 56, ал. 2 от ЗУТ наредба на Община Пловдив също така липсват разпоредби, регламентиращи процедура по оспорване на одобрените от Общински съвет – Пловдив схеми за разполагане на преместваеми обекти върху пешеходната зона на гр. Пловдив. Правилно съдът приема също така, че в процесния случай не е налице и правен интерес от оспорване на процесното решение на Общински съвет – Пловдив, като издадените на частния жалбоподател за процесната територия разрешения за поставяне на преместваеми обекти по предходни схеми са както неотносими към преценката за наличие на акт, подлежащ на съдебен контрол, така и не обосновават наличие на правен интерес за частния жалбоподател от оспорване на новата схема. Следователно, както правилно е приел административният съд, подадената жалба се явява недопустима, което води до недопустимост и на образуваното по нея съдебно производство. Поради недопустимост на първоинстанционната жалба настоящата съдебна инстанция не дължи отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, каквото искане е направено в частната жалба. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. Независимо от изхода на спора и направеното своевременно искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски по делото, същото не следва да се уважава, тъй като по делото не са представени доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 750 лева, както е договорено в приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 29.01.2025 г. В цитирания договор възнаграждението е договорено да бъде изплатено по банков път, без обаче да са представени доказателства за изплащането му по банков път /например вносна бележка/. По изложените съображения и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,