Определение № 227 от 27.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 230/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], срещу определение № 338 от 03.02.2023 г. по в.гр.д. № 1449/2022 г. на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, е оставена без уважение молбата на“ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място] за допускане на обезпечение по в.гр.д. № 1449/2022 г. на Софийски апелативен съд на исковата претенция по чл. 422 ГПК от молителя срещу Й. И. И. за вземане, произтичащо от сключен между страните договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот в размер на 33 036.29 шв.франка – главница, чрез налагане на обезпечителна мярка- спиране на изпълнително дело, образувано от Й. И. И. срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], за сума в общ размер към момента на постановяване на определението 10 931 лв. За да постанови този резултат, съдът е приел, че въз основа на представените доказателства искът по чл. 422 ГПК е вероятно основателен, но липсвала обезпечителна нужда. Позовал се е на уговореното в раздел V, чл. 14, ал. 1 от договора за кредит за покупка на недвижим имот от 30.09.2008 г., че за обезпечаване на вземането на банката по предоставения кредит, кредитополучателят учредява договорна ипотека в полза на банката върху недвижимия имот. Аргументирал се е и с нормата на чл. 399 ГПК, че липсват доказателства имотът, предмет на договора за кредит, да не е наличен или да е обременен с други тежести, правейки съществуващото обезпечение на вземането на банката недостатъчно, а изпълнението на решението – невъзможно или да е налице вероятност да бъде затруднено осъществяването на правата по решението. Жалбоподателят поддържа оплаквания, че САС неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 399 ГПК. Обосновал се е с практика на ВКС, съдържаща, според него, разрешение, че поемането на договорно задължение за учредяване в полза на кредитора на ипотека за обезпечаване на дълга не представлява договор по смисъла на чл. 399 ГПК. Релевира оплакване, че неговото вземане е застрашено, с оглед спряното производство по делото, с предмет същото това задължение, както и продължителното неизплащане на вноски от страна на кредитополучателя. Твърди, че обезпечението по кредита е ирелевантно за съдебното обезпечение, сочейки също, че по делото не са налични доказателства дали действително е учредена ипотека, или само е договорено учредяването й. Частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. С оглед изложените от жалбоподателя оплаквания ирелевантно за производството по допускане на обезпечение е тълкуването и приложението на нормата на чл. 399 ГПК, доколкото същата не е част от предпоставките за допускане на обезпечение, а обвързва съда относно обекта на обезпечението при допускане на обезпечение на иск, когато страните са уредили това по договорен път. Въпреки допуснатата неточност в мотивите,обаче, определението на Софийски апелативен съд е правилно, тъй като е постановено в съответствие с разпоредбите на чл. 389 и сл. ГПК. За да бъде допуснато обезпечение на предявен иск, е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ предявеният иск да е допустим; 2/ искът да е вероятно основателен; 3/ да е налице интерес от обезпечаване на иска /обезпечителна нужда/; 4/ обезпечителната мярка да е подходяща. В случая правилно е преценено с оглед данните по делото, че първите две предпоставки са налице. Интересът от обезпечаване на иска произтича от целта на обезпечението – да се осуети опасността от намаляване на имуществото на ответника, включително и чрез отнемане възможността на ответника да предприеме такива действия през времетраенето на процеса, с които да затрудни реализирането на правата на ищеца по предявения осъдителен иск – в този смисъл е трайната съдебна практика, споделяна от настоящия състав- напр. определение № 452/30.07.2018 г. по ч.т.д. № 1780/2018 г. на ВКС, II т.о. и др. Въз основа данните по делото и в съответствие със съдебната практика предходната съдебна инстанция се е произнесла по въпросите от значение за допускането на обезпечение. Оплакванията на жалбоподателя за опасност от реализиране на вземането му са останали недоказани – от данните по делото правилно е установено, че кредитополучателят следва да учреди в тежест на придобития при кредита имот ипотека, като дали такава е учредена или не, е факт, който следва да бъде установяван от жалбоподателя съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК вр. чл. 8, ал. 2 ГПК с относимите писмени доказателства, което същият не е направил. В допълнение към тези съображения неосъществена се явява и четвъртата предпоставка за допускане на обезпечение – исканата обезпечителна мярка е неподходяща по смисъла на нормата на чл. 397, ал. 1 ГПК. С оглед нуждата от обезпечаване обезпечителните мерки са две основни групи: 1/ обезпечителни мерки, осигуряващи бъдещото осъществяване на неоснователно отричаното право и 2/ обезпечителни мерки, осуетяващи настоящото осъществяване на неоснователно претендираното право. Обезпечителната мярка „спиране на принудителното изпълнение“ е от втората група и се прилага по правило при отрицателни установителни искове с предмет оспореното вземане, предмет на изпълнението – в този смисъл определение № 393/05.10.2018 г. по ч.т.д. № 2077/2018 г. на ВКС, I т.о., чиито мотиви следва да се споделят. В случая са предявени положителни установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК с предмет вземанията на банката-ищец по договор за банков ипотечен кредит и се претендира обезпечаване на тези искове чрез спиране на принудителното изпълнение по вземането на ответника Й. И. към банката, за което има издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 20238380400408 при ЧСИ М. Б.. Видът на предявените искове изключва приложимостта на претендираната обезпечителна мярка, тъй като същата не е от категорията на мерките, осигуряващи осъществяването на спорните права. Касае се до неподходяща обезпечителна мярка, защото с нея се претендира обезпечаване на евентуалното упражняване на бъдещо възражение за прихващане от страна на ищеца, а не оспорените вземания на същия по договор за банков кредит, предмет на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК. По тези съображения обезпечаването на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК чрез избраната от ищеца обезпечителна мярка спиране на изпълнението по изпълнителното дело е неоснователно, а атакуваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение