Определение № 9042 от 23.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8575/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на С. С., гражданин на Република Индия, подадена чрез упълномощен адв. П. Александрова, против определение № 19664 от 20.05.2026 г., постановено от Административен съд – София – град /АССГ/, Първо отделение, 63 състав, по адм. д. № 5199/2026 г., с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид „D", за Република България от 03.04.2026 г., издаден от консулско длъжностно лице в Консулската служба към Посолството на Република България в Делхи, Република Индия, и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател оспорва извода на първоинстанционния съд за процесуална недопустимост на обжалването на процесния отказ. Счита, че съдът погрешно е приложил нормата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, без да съобрази, че в жалбата е заявено засягане на правото на личен и семеен живот, закрепено в чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/, както и нарушаване на забраната за дискриминация, основана на национален произход, по чл. 14 ЕКПЧ. Развива тезата, че законодателят не е поставил изискване в съдържанието на жалбата да се сочи конкретна разпоредба на Конвенцията, а е достатъчно лицето да претендира засягане на защитено от нея право, без да е длъжно вече да го е доказало, като изясняването на този въпрос е по съществото на спора и е от значение за основателността, а не за допустимостта на оспорването. Поддържа, че отказът засяга и правото му на труд по чл. 24и ЗЧРБ, доколкото визата е поискана във връзка с предоставен достъп до пазара на труда. Претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. По делото не е постъпил писмен отговор по реда на чл. 232 АПК. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба на С. С. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА – подадена от надлежна страна, за която обжалваният акт е неблагоприятен, срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството, и в преклузивния срок, визиран в чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното определение № 19664 от 20.05.2026 г., АССГ е оставил без разглеждане жалбата на С. С. против отказа за издаване на виза вид „D" от 03.04.2026 г. и е прекратил производството по адм. д. № 5199/2026 г. на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да достигне до този резултат, съдът се е позовал на нормата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, като е приел, че с оспорения отказ не се засягат защитени от ЕКПЧ права, тъй като заявлението е за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, и че в жалбата не се сочи такова засягане. Изложени са и съображения, че разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ съставлява предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията, с позоваване на т. 1 от Решение № 14 от 04.11.2014 г. по конст. д. № 12/2014 г. на Конституционния съд. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, макар и не изцяло по изложените в него съображения. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1 - за летищен транзит /виза вид „А"/; т. 3 - за краткосрочно пребиваване /виза вид „С"/; т. 4 - за дългосрочно пребиваване /виза вид „D"/. Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ предвижда, че виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. В случая е заявено искане именно за издаване на такъв вид виза – по заявление от 26.02.2026 г., подадено в Консулската служба към Посолството на Република България в Делхи, във връзка с предоставен на чужденеца достъп до пазара на труда на основание чл. 24и ЗЧРБ. Визата за дългосрочно пребиваване съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата членка съобразно нейното законодателство. В националното право тази процедура е изрично и ясно регламентирана в Правилника за прилагане на ЗЧРБ /ППЗЧРБ/ и в Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/, а основанията за отказ са изчерпателно посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 – т. 25 ЗЧРБ. Процесният отказ е постановен на основанията по чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 23 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Ал. 4 на същата разпоредба предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, т.е. съдебен контрол е предвиден по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на отказите за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. Именно такава виза е поискана от чужденеца С. С.. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е израз на предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. Същевременно е регламентирано и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Тъй като се касае за императивна норма, която урежда изключение от общото правило, недопустимо е нейното разширително тълкуване или тълкуване по аналогия. Вярно е, че за да бъде приложено изключението по чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, е достатъчно лицето да претендира засягане на основно право по Конвенцията, без да е длъжно да го докаже още в производството по преценка на допустимостта. Претенцията обаче следва да е за засягане на право, което действително е гарантирано от ЕКПЧ, и да е свързана с конкретните фактически обстоятелства, изложени в жалбата. Декларативното и бланкетно позоваване на разпоредби от Конвенцията, което не е обвързано с никакви фактически твърдения и е формално отделено от действителното съдържание на оспорването, не съставлява претенция по смисъла на цитираната норма. Обратното разбиране би обезсмислило законодателното решение за необжалваемост по съдебен ред на отказите за издаване на визи вид „D", тъй като би било достатъчно във всяка жалба да бъде възпроизведен текст на разпоредба от ЕКПЧ, за да бъде преодоляно изключението. Приложен към конкретния случай, този критерий налага извод, че изключението по чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ не е приложимо. В жалбата до АССГ действително се съдържа едно изречение, че с издадения отказ „се засягат правото на личен и семеен живот на жалбоподателя, закрепено в чл. 8 от ЕКПЧ", както и че „се нарушава забраната за дискриминация, основана на национален произход – чл. 14 ЕКПЧ". Това позоваване обаче е общо формулирано и бланкетно, без конкретно уточнение в какво точно се състои засягането на правото на зачитане на личния и семейния живот на оспорващия и в какво – твърдяното различно третиране. Показателно е, че цитираното изречение е непосредствено съединено с твърдение за нарушение на чл. 24и ЗЧРБ – норма от националното законодателство, уреждаща достъпа до пазара на труда, а цялото по-нататъшно изложение в жалбата е посветено изключително на пороци по националния закон: неспазване на изискването за форма и мотиви по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, неизпълнение на задължението по чл. 35 АПК за изясняване на релевантните факти, недоказаност на основанията по чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 23 ЗЧРБ и несъответствие с целта на закона по чл. 146, т. 3 – т. 5 АПК. Нито едно фактическо обстоятелство, което да е относимо към личния и семейния живот на чужденеца, не е въведено с жалбата. В текста на първоинстанционната жалба не е посочен нито един обективен факт или оплакване, което да е относимо към личния или семеен живот на оспорващото лице. Действителното съдържание на заявената от оспорващия претенция е засягане на правото му на труд, съответно на достъпа му до пазара на труда в Република България, предоставен му на основание чл. 24и ЗЧРБ. Правото на труд обаче не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. В част І на Конвенцията са регламентирани основните права и свободи, защитими от нея, като между тях правото на труд не фигурира. Следва да се има предвид и че правото на влизане и на пребиваване на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право, регламентирано в Конвенцията, поради което при отказ за издаване на виза вид „D" не може да се претендира необосновано ограничаване, съответно засягане на основни права и свободи, защитени от ЕКПЧ /чл. 2 – чл. 14/. В този смисъл е и последователната практика на четвърто отделение на Върховния административен съд – Определение № 4302 от 20.04.2026 г. по адм. д. № 3678/2026 г., постановено по сходна фактическа обстановка /отказ за издаване на виза вид „D" на индийски гражданин от консулската служба в Делхи, поискана във връзка с достъп до пазара на труда/, Определение № 766 от 31.01.2025 г. по адм. д. № 788/2025 г. и Определение № 5543 от 21.05.2026 г. по адм. д. № 5085/2026 г. всички по описа на ВАС. Неоснователно е и позоваването на чл. 14 ЕКПЧ. Забраната за дискриминация по тази разпоредба е установена по отношение на упражняването на правата и свободите, изброени в чл. 2 – чл. 13 от Конвенцията. Следователно разпоредбата не въвежда самостоятелно право по смисъла на ЕКПЧ, а гаранция за недискриминационното упражняване на въведените с нея права. След като правото на пребиваване на чужденец на територията на договаряща държава не е сред тези права, позоваването на чл. 14 ЕКПЧ при отказ за издаване на виза не може да обоснове засягане на основно право по смисъла на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. Наред с това твърдението за дискриминация е заявено декларативно и не е конкретизирано – не се сочи в какво се състоят дискриминационните действия, нито спрямо коя друга съпоставима група лица оспорващият твърди да е поставен в по-неблагоприятно положение. В този смисъл са Определение № 8721 от 19.09.2025 г. по адм. д. № 8959/2025 г., и Определение № 10605 от 08.10.2024 г. по адм. д. № 9510/2024 г., по описа на ВАС. Поради изложеното доводът на частния жалбоподател, че първоинстанционният съд е бил длъжен да извлече от наведените в жалбата обстоятелства визираната в чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ претенция, не може да бъде споделен. Проверката по допустимостта не се изчерпва с констатация дали в жалбата се съдържа посочване на разпоредба от Конвенцията, а изисква преценка дали заявеното засягане се отнася до право, гарантирано от ЕКПЧ, и дали е свързано с конкретните фактически обстоятелства, очертани от самия оспорващ. Тази преценка е за допустимост, а не за основателност, и извършването й от първоинстанционния съд в производството по чл. 159 АПК не съставлява разглеждане на спора по същество. Не е допуснато и нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в непредоставяне на възможност за отстраняване на нередовност – изискването по чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ касае допустимостта на жалбата, а не нейната редовност по чл. 150, ал. 1 АПК, поради което редът по чл. 158 АПК е неприложим. За пълнота на изложението, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че мотивът на първоинстанционния съд, според който в жалбата „не се сочи такова засягане на правата", е формулиран неточно, доколкото в нея са посочени, макар и бланкетно, чл. 8 и чл. 14 ЕКПЧ. Тази неточност в изложението обаче не се отразява на правилността на крайния извод, тъй като по изложените по-горе съображения заявеното позоваване не разкрива изключението по чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. Предвид изложеното правилно и законосъобразно, на основание чл. 159, т. 1 АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение не страда от инвокираните с частната жалба пороци, което налага отхвърлянето й като неоснователна. На основание на горното и на чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,