Определение № 168 от 19.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 728/2015 г.

Производството е по реда на чл. 274,ал.2, изр.първо ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника [фирма], [населено място] против Определението от 02.07.2012г. по в.гр.д.№ 2839/2012г. на СГС, ГО, ІV-Б състав, с което в производство по чл.389 сл.ГПК е допуснато обезпечение на иска, предявен от [фирма], [населено място] за заплащане на сумата 20 816.38лв., представляваща обезщетение за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД за периода 23.11.2007г.-22.11.2010г. за забавеното плащане на продажната цена на доставени стоки по 167 бр.фактури чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху банковите сметки на [фирма], открити в посочени в определението търговски банки в страната, до размер на сумата 20 816.38лв., при условие на внесена от ищеца парична гаранция в размер на 2 100лв. С частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Съображенията са, че „така както е формулиран искът, той не може да бъде вероятно основателен-претендират се единствено и самостоятелно /без главница/ лихви за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД, при положение, че вече е установено, че главниците са платени и никъде по делото не може да се направи извод, че сме се съгласили да се промени законния ред за погасяване на задължението”. Според жалбоподателя, при погасяване на главницата се погасява и лихвата като акцесорно задължение. Поддържа се, че не са изследвани нуждите от налагане на обезпечителна мярка по критериите на чл.391,ал.1 ГПК и липсват мотиви относно необходимостта от обезпечението. Твърди се, че искането за обезпечение е злоупотреба с право, тъй като предприятието е работещо. Изложени са съображения, че гаранцията не покрива дори разноските по делото. Искането е за отмяна на определението и оставяне без уважение молбата за налагане на обезпечение или увеличаване размера на гаранцията. От насрещната страна отговор на частната жалба не е постъпил в срока по чл.276 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС констатира следното: Частната жалба е подадена в срок, но е неоснователна. В. в жалбата довод за „вероятността” искът да е основателен не следва да се обсъжда в настоящото обезпечително прозводство, тъй като страната е депозирала касационна жалба срещу решението на СГС, с което искът е уважен и произнасянето по чл.288 ГПК е насрочено за разглеждане в закрито заседание. Практиката на касационната инстанция, че обезпечителната нужда при осъдителен иск за парично вземане не подлежи на главно и самостоятелно доказване, още повече при липса на данни, които да я опровергават-какъвто е настоящият случай, е последователна. Обжалваното определение е съобразено с нея. Неоснователни са и доводите срещу размера на паричната гаранция, при която обезпечението е допуснато. Размерът й е определен в съответствие с разпоредбата на чл.391,ал.3 ГПК, а аналогията в частната жалба с размера на направените от страната разноски по делото и с размера на минималното адвокатско възнаграждение е неуместна. Несъответно на данните по делото е и твърдението за злоупотреба с право от ищеца чрез искането за обезпечение на иска. Изводите на въззивната инстанция са законосъобразни и подадената частна жалба е неоснователна. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд-Търговска колегия, състав на І т.о.