Определение № 2928 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2692/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ш. К., гражданин на Република Турция против определение № 1032 от 09.01.2026 г. по постановено по адм. дело № 60/2026 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което жалбата на чужденеца срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид "D" на територията на Република България, издаден на 05.11.2025 г. от Завеждащ "Консулска служба" съветник, консул в Генералното консулство на Република България в гр. Одрин, Република Турция е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. На посоченото основание се претендира отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на производството. Ответната страна – Завеждащ "Консулска служба" съветник, консул в Генералното консулство на Република България в гр. Одрин, Република Турция, не заявява становище по частната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу определение, подлежащо на касационен контрол съобразно чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното определение АССГ е приел, че жалбата на чужденеца, гражданин на Република Турция, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид "D" на територията на Република България, издаден на 05.11.2025 г. от Завеждащ "Консулска служба" съветник, консул в Генералното консулство на Република България в гр. Одрин, Република Турция, е недопустима, поради което е оставил същата без разглеждане и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че не е налице установената в чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) предпоставка, при наличието на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 (визи вид "D") подлежат на обжалване по съдебен ред, а именно лицето да претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Изложени са съображения, че в подадената жалба не се сочи засягане на основни права, а единствено се твърди, че е засегнато правото на образование на заявителя, което право обаче не попада сред категорията основни права, защитими от ЕКПЧ, и съответно оспореният отказ не е от категорията изключения, за които се допуска съдебно обжалване. По отношение на претендираното нарушаване на чл. 14 от Конвенцията съдът е приел, че цитираната норма, установяваща забрана за дискриминация, не установява основно човешко право, а има за цел да гарантира установените в Конвенцията права. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбите на чл. 9а, ал. 2, т. 4 и чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ визата за дългосрочно пребиваване (виза вид "D") със срок на валидност до шест месеца и с право на пребиваване до 180 (сто и осемдесет) дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на някое от основанията, определени в ЗЧРБ. В настоящата хипотеза в искането за издаване на виза вид "D" са посочени фактически основания, които не кореспондират на положителни нормативно установени предпоставки за предоставяне на исканата виза, както правилно е установил административния орган. В жалбата, депозирана пред АССГ не се твърди, че с постановения отказ исканата виза да му бъде издадена, е нарушено основно право на жалбоподателя - установената в чл. 14 от ЕКПЧ забрана за дискриминация, но не са изложени конкретни факти, обосноваващи твърдените нарушения. С нормата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е въведено изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ, от който вид е и визата, поискана от чуждия гражданин. С цитираната норма е предвидено изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чужденецът претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от жалбоподателя нарушение не попада в хипотезата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. Цитираната норма препраща към основните права, установени в ЕКПЧ, а правото на образование е регламентирано в чл. 2 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, в чийто преамбюл е предвидено, че правителствата, подписали този Протокол като членове на Съвета на Европа, са решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи освен включените вече в Част І на Конвенцията. Тези други, допълнителни права и свободи обаче не са станали основни права и свободи по ЕКПЧ. Освен това, правото на образование, регламентирано в чл. 2 от Протокол № 1 не означава, че образованието следва да се осъществява именно на територията на точно определена държава, респективно това не дава право на чужденец да влиза или остава на територията на държавата, следователно правото на образование не представлява основно право, защитимо от КЗПЧОС по смисъла на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, до какъвто обоснован извод е достигнал и първоинстанционният съд. В депозираната частна жалба се навеждат твърдения за засягане на правото на личен и семеен живот, защитено с нормата на чл. 8 ЕКПЧ. Тези твърдения, релевирани едва в частната жалба, също са бланкетни и не са изложени каквито и да било конкретни факти, които да ги обосновават, например наличието на семейство в България. Твърдението за нарушение на чл. 14 ЕКПЧ – забрана за дискриминация, правилно е счетено от съда за декларативно и бланкетно, като не става ясно в какво се състоят дискриминационните действия и в сравнение с кои други групи лица е дискриминиран жалбоподателя. Наред с това следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл. 14 ЕКПЧ е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията, т. е. тя не въвежда право по смисъла на ЕКПЧ, а е гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея, а правото на пребиваване в чужда страна не е сред тях. Правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира дискриминация при отказ за издаване на виза и нарушаване на чл. 14 ЕКПЧ. По тази съображения съдът намира, че първоинстанционният съд правилно е приложил чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, поради което определението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение