Определение № 60466 от 22.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2280/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на [община] срещу определение №260031 от 08.09.2020г. по в.т.д.№728/2019г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което по реда на чл.248 от ГПК е отхвърлено подаденото от общината искане за присъждане на разноски над размера 33678,50 лева, присъдени с постановеното по същото дело решение от 05.05.2020г., до претендирания размер от 44 411 лева. Частният жалбоподател излага оплаквания, че въззивният съд не е съобразил допуснатото от първоинстанционния съд изменение на иска, с което единият общ главен иск е бил заменен с девет отделни главни иска за неоснователно обогатяване с посочени от ищеца цени, което е наложило увеличение на първоначално договореното адвокатско възнаграждение. Поддържа, че в тази хипотеза размерът на минималното адвокатско възнаграждение за една инстанция следва да бъде определен съобразно чл.2 ал.5 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно който адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Ответникът по жалбата „Ват Къмпани Русе” ЕООД, счита същата за недопустима, евентуално неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Доколкото производството е по реда на чл.274 ал.2 от ГПК, не следва бъде обсъждано представеното от жалбоподателя изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. С решение №103/05.05.2020г. по в.т.д.№728/2019г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, е потвърдено решение №62/10.07.2019г. по т.д.№19/2018г. на Силистренски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Ват Къмпани Русе” ЕООД срещу [община] иск за заплащане на сумата 467 159,15 лв., с ДДС, част от цялата сума от 502595,56 лева с включен ДДС, дължима въз основа на Договор за цесия от 30.10.2017г., с който „Ват Къмпани Русе” ЕООД е придобило вземането от „Даракчиеви” ООД, [населено място], представляваща сума, с която [община] се е обогатила неоснователно, в резултат на извършени допълнителни СМР извън сключения Договор за възлагане на изпълнение с предмет „Изграждане на инсталация за предварително третиране на ТБО /сепариране/ в това число компостиране на зелени отпадъци Силистра” - първа обособена позиция „сепариране” от 27.09.2011г, извършени от изпълнителя ДЗЗД „Екоинженеринг Антитраш за Силистра”, за които е издадена фактура с №[ЕГН]/07.07.2016г. за сумата 502 595,56 лева, с включен ДДС, ведно с лихва за забава върху главницата, считано от датата на завеждане на иска до окончателното погасяване на задължението, като на [община] са присъдени разноски в размер на 13 287,80 лева. Със същото решение Варненски апелативен съд се е произнесъл и по частна жалба срещу постановено от първоинстанционния съд определение по чл.248 от ГПК, както и по дължимите за въззивното производство разноски. По този начин „Ват Къмпани Русе” ЕООД е осъдено да заплати на [община] разноски за водене на делото в двете инстанции в общ размер на 33 278 лева, с ДДС. В срока по чл.248 ал.1 от ГПК от [община] е подадена молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските, погрешно обозначена от молителя като молба за допълване. С обжалваното определение №260031 от 08.09.2020г. по в.т.д.№728/2019г. съставът на Варненски апелативен съд, е приел, че няма основание за присъждане на разноски в по- голям размер от присъдения с решение №103/05.05.2020г. по същото дело. Обжалваното определение е правилно. Правилно въззивният съд е преценил, че е сезиран с един иск за заплащане на стойността на изпълнени СМР, извън уговорените със сключения между ДЗЗД „Екоинженеринг Антитраш за Силистра” и [община] договор от 27.09.2011г,, с които възложителят [община] неоснователно се е обогатил. Този извод следва от естеството на претенцията, която е една, с общи правопораждащи факти, като преценката за нейната основателност изисква съдът, без да се произнася с отделен диспозитив за всяко перо, да обсъди и вземе отношение по всяка конкретна работа, за която се твърди, че е извършена. В тази връзка без значение е погрешната преценка на първоинстанционния съд, че извършената от пълномощника на ищеца в съдебно заседание от 10.04.2019г. конкретизация на исковата претенция по пера, съставлява изменение на иска. След като първо е поискал да бъде допуснато изменение на иска, пълномощникът на ищеца впоследствие изрично е пояснил, че само прецизира иска, без да се променя общият му заявен размер. Поради това при преценка за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, размерът на минималното адвокатско възнаграждение следва да бъде определен по правилото на чл.7 ал.2 т.5 от Наредба №1 от 09.07.2004г. съобразно общия заявен размер на иска 467 159,15 лв., а именно 10 873,18 лева, без ДДС, съответно 13047,80 лв, с ДДС. Следва да се отбележи, че Варненски апелативен съд е съобразил фактическата и правна сложност на спора и не е редуцирал заплатеното от частния жалбоподател – ответник в исковото производство, адвокатско възнаграждение до минималния размер, предвиден в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид изложеното обжалваното определение по чл.248 от ГПК на Варненски апелативен съд следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд