Определение № 1557 от 11.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 836/2023 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 от ГПК. С определение № 196 от 24.03.2023г. по в.гр.д. № 459/2022г. на Апелативен съд – Варна, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е изменено решение № 198 от 14.12.2022г. по делото и Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (НББАЗ) е осъдено да заплати на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство във въззивното производство, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, в размер от 17 748 лева с ДДС, а не първоначално присъдените с решението 8 537. 57 лева с ДДС. От въззивния съд е било прието, че адвокат К. е осъществила безплатно защита на М. В. В., В. И. Г. и Р. В. В., наследници по закон на починалата в хода на делото ищца И. Г. П.. Процесуалното представителство е било съгласно договор за правна защита и съдействие от 15.02.2022г. В този случай възнаграждението се определя към момента на последното съдебно заседание преди решаване на делото (30.11.2022г.) и е приложима действалата тогава нова редакция на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Дължима е сумата от 29 580 лева с ДДС или съразмерно с уважените искове за неимуществени вреди (300 000 хиляди от претендираните 500 000 лева) – 17 748 лева с ДДС. Така разноските са били претендирани от адвокат К. - за исковете за неимуществени вреди. С частна жалба вх. № 3179/27.04.2023г., подадена по пощата на 25.04.2023г., НББАЗ обжалва въззивното определение за изменение на решението в частта на разноските, съответно присъденото допълнително адвокатско възнаграждение над размера от 8 537. 57 лева с ДДС. Оплакванията са, че липсва основание за присъждане на ищците на разноски за процесуално представителство, тъй като такива не са направени, съответно не са представени доказателства за платено от тяхна страна адвокатско възнаграждение. При условия на евентуалност се сочи, че са меродавни размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 от 2004г. към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие (15.02.2022г.), а не към 30.11.2022г. Адвокат П. К. оспорва подадената жалба като неоснователна. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. С обжалваното определение е присъдено адвокатско възнаграждение на адвокат по чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъществено във въззивното производство безплатно процесуално представителство, а не разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК на ищците – въззиваеми страни в производството. Поради това неплащането на адвокатско възнаграждение не може да обоснове отхвърляне на претенцията, както възразява жалбоподателят. Същевременно въззивният съд е приел за приложима Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и жалбоподателят не възразява относно възможността възнагражденията по тази наредба да бъдат съобразявани. Възражението е относно приложимата редакция на наредбата - дали тя е към датата на сключването на договора за правна защита и съдействие или към датата на приключване на устните състезания във въззивното производство. Съгласно практиката на настоящия съдебен състав до постановяването на решението на СЕС по дело С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), при присъждане на възнаграждение по чл. 38 от ЗА е приложима редакцията на наредбата към датата на приключване на устните състезания в производство (определение № 1261 от 08.12.2023г. по ч.т.д. № 1085/2023г, определение № 50017 от 26.02.2024г. по т.д. № 1873/2022г. и др.). Така е процедирал въззивният съд и оплакването на жалбоподателя срещу въззивното определение в този смисъл също е неоснователно. Извън тези оплаквания, относно окончателно определения размер на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗА самият жалбоподател не оспорва, че съответства на материалния интерес по делото, неговата фактическа и правна сложност и конкретно извършените от адвоката във въззивното производство съдопроизводствени действия, т.е. че размерът на възнаграждението е справедлив и обоснован. При това положение подадената по делото жалба следва да бъде счетена за неоснователна и отхвърлена. На адвокат К. е било дължимо възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА и присъденият размер на възнаграждението не е прекомерен. Воден от горното съдът