Определение № 10309 от 23.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9469/2025 г.

Образувано е по частна жалба на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“(ГДИН) към Министерство на правосъдието срещу определение №4192 от 08.05.2025г., постановено по адм.д. № 1995/2023г. по описа на Административен съд(АС)-Пловдив. В частната жалба се релевират оплаквания за незаконосъобразност на съдебния акт. Иска се неговата отмяна и постановяване на съдебен акт, с който се намали възнаграждението на вещото лице. От насрещните страни не е депозиран писмен отговор на частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 230 АПК преклузивен срок. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: С определение №4192 от 08.05.2025г., постановено по адм.д. № 1995/2023г. по описа на Административен съд-Пловдив, ГДИН е осъдена да заплати по сметката на АС-Пловдив сумата 450 лева – разноски за заплатено възнаграждение за вещо лице от бюджета на съда. С окончателно решение № 4440/29.04.2025 г., постановено по адм. дело № 9962/2024 г. по описа на ВАС, Трето отделение, е отменено решение № 5765 от 25.06.2024 г., постановено по адм. д. № 1995 по описа за 2023 г. на Административен съд - Пловдив, с което са отхвърлени исковите претенции на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ на В. Л., Х. Л., Р. Л. и В. Л. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, за причинени им неимуществени вреди в следствие на незаконосъобразно бездействие, довело до смъртта на общия им роднина А. Л. за размера до 80 000 за всяка от тях като вместо него е постановено осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” да заплати на всяка от тях сумите от по 80 000 (осемдесет хиляди) лева, за причинените им неимуществени вреди в следствие на незаконосъобразно бездействие на служители на ГДИН, довело до смъртта на А. Л., за периода от 20.07.2023 г. до подаване на исковите им молби, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на депозиране на исковите им молби – 04.08.2023 г. за първите три и 09.08.2023 г. за В. Л. до тяхното окончателно изплащане. Със същото решение Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, е осъдена да заплати на ищцте общо сумата от 60 (шестдесет) лева, представляващи заплатени от лицата съдебни разноски – 10 лева държавна такса за първата инстанция и 5 лева за касационната инстанция, а на представляващия ги адвокат сумата от общо 56400 (петдесет и шест хиляди и четиристотин) лева за адвокатско представителство за първата и касационната инстанция и е оставено в сила решението в останалата му част, с която са отхвърлени исковете на лицата за сумите над размера от 80 000 лв. до 200 000 лв. за всяка от ищците. В съдебното производство е назначена, изслушана и приета съдебно – медицинска експертиза с окончателно определено възнаграждение в размер на 450 лева от бюджета на съда, изплатени на вещото лице. Така постановеното определение е допустимо и законосъобразно. Съдебното производство пред първоинстанционния съд се е развило по предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Съгласно чл.9а, ал.2 ЗОДОВ разноски по делата не се внасят предварително. Искът е уважен изцяло, поради което разноските се понасят от ответника. Съгласно чл. 77 ГПК, приложим субсидиарно в административния процес по силата на препращащата разпоредба на чл. 144 АПК, когато страната остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране. В текста на чл. 77 ГПК не е поставен срок за присъждане на разноски. В случая, съществено е обстоятелството, че възнаграждението на вещото лице, назначено и изслушано по делото, е било заплатено от съда, а не от ищците, които не дължат предварително внасяне на разноски за експертиза. Разноските се заплащат от нарочен кредит, предоставен от държавния бюджет по сметката на съответния съд. От отговорността за разноски между страните трябва да се различава отговорността спрямо държавата за авансираните от нея разноски по делото, както е в конкретния случай. Това вземане е финансовоправно и се присъжда служебно от съда, като това може да стане и след приключване на делото с влязло в сила съдебно решение, според цитираната разпоредба на чл. 77 ГПК. При определяне от съда на окончателния размер на възнаграждението, никоя от страните не е направила възражение по неговия размер, който след представянето на справка-декларация от вещото лице, е определен правилно в съответствие с чл.26, ал.3 от Наредба №Н-1 от 14.02.2023г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, По изложените съображения частната жалба се възприема като неоснователна, а обжалваното определение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 234 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,