Решение № 467 от 19.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10633/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ф. К., гражданка на Република Турция, подадена чрез пълномощник адв. Н. Иванова. Жалбата е против решение № 25055 от 22.07.2025 г. по адм. д. № 4947/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. С него е отхвърлена жалбата на Ф. К. срещу отказ за издаване на виза тип “D” от 09.04.2025 г., издаден от завeждащия консулската служба, Консулската канцелария на Република България в гр. Бурса, Република Турция. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната на обжалваното решение. Ответникът – завeждащ консулската служба, Консулската канцелария на Република България в гр. Бурса, Република Турция, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно. Предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е бил отказ за издаване на виза тип “D” от 09.04.2025 г. (връчен на 11.04.2025 г.), издаден от завeждащия консулската служба, Консулската канцелария на Република България в гр. Бурса, Република Турция. С него на Ф. К. на основание чл.10, ал.1 т.17 от ЗЧРБ е отказано издаването на виза тип “D” с мотивите, че чужденката не е доказала целта и условията на заявеното пребиваване. А също и, че чужденката няма намерение да се установи трайно, продължително или постоянно в Република България и целта й е да идва на гости. С решението си съдът е отхвърлил подадената от Ф. К. жалба срещу административния акт. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в кръга на правомощията му, при спазване на административнпроизводствените правила, в съответствие с приложимия материален закон и неговата цел. Съдът е възприел мотивите на административния орган, че заявителката няма намерение да се установи трайно в Република България, а да гостува, и с течение на времето да получи двойно гражданство, за което не са били налице условията на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Постановеното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Настоящият състав на Върховния административен съд не споделя изводите на административния съд, че актът е издаден при правилно приложение на материалния закон. Постановеното решение е в разрез с данните по делото, събрани от представените в административната преписка доказателства и събраните такива в съдебното производство. С оспорения пред първоинстанционния съд административен акт е отказано издаването на виза тип “D” на основание чл.10, ал.1 т.17 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба в първата му хипотеза исканата виза тип “D” може да бъде отказана когато чужденецът не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Като фактически основания в оспорения административен акт е посочено, че Ф. К. не е доказала целта и условията на заявеното пребиваване. А също и, че чужденката няма намерение да се установи трайно, продължително или постоянно в Република България и целта й е да идва на гости. В случая от събраните в административното и съдебното производство доказателства не се установява основанието за постановения отказ по чл.10, ал.1 т.17, пр.1 от ЗЧРБ, а изложените фактически основания не могат да обосноват такъв отказ, предвид следното: Към административната преписка е приложена декларация от Ф. К.. Тя представлява писмено доказателство по чл.43 от АПК, чиито констатации не са оборени по никакъв начин. С тази декларация чужденката е заявила, че ще се установи трайно в Република България на адрес в гр.Разград, [адрес]. Сред доказателствата в административната преписка е приложена и декларация от 19.12.2024 г. от З. М., съгласно която тя предоставя за пребиваване на Ф. К. жилище в гр.Разград, [адрес]. Освен това е представен и договор за наем от 19.12.2024г., с който З. М. предоставя на З. М. стая и кухня от имот в гр.Разград, [адрес], като договорът за наем е за срок от една година. При така събраните доказателства /посочени в предходния абзац/ не може да бъде споделен изводът в оспорения административен акт, че Ф. К. няма намерение да се установи трайно в Република България, нито че тя не доказва достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. В действителност липсват каквито и да е доказателства, които да оборват коментираните в предходния абзац доказателства. Неправилно административният орган се е основал на докладна записка от 18.03.2025г. на служител в Областна дирекция на МВР – Разград, според което при извършена на 04.03.2025г. проверка на заявения адрес на пребиваване собственикът на жилището З. М. е заявила, че Ф. К. искала да й дойде на гости за 7-10 дни и тя (Ф. К.) искала да получи двойно гражданство. От така удостовереното от проверката от 04.03.2025г. не може да се направи извод, че Ф. К. няма намерение да се установи трайно в Република България. З. М. не установява, че Ф. К. ще бъде в България само еднократно 7-10 дни. Такъв извод и противоречи на описаните по-горе писмени доказателства, включително и на сключения от самата З. М. договор за наем, според който е предоставила жилището си за срок от една година. Що се касае до желанието на Ф. К. да получи двойно гражданство, това не изключва нейното намерение да се установи трайно в България. Напротив – точно то свидетелства за нейно желание да живее по-дълго в България. Получаването на гражданство би могло да последва, ако чужденецът пребивава трайно на територията на страната и отговаря на законовите изисквания за това. Намерението на чужденец да получи гражданство не следва да се тълкува в смисъл, че същият не отговаря на условията за пребиваване. В подкрепа на намерението на Ф. К. да живее в България е и безспорно установеното, че тя е родена в България, има роднини тук и е подсигурила средства в размер на 7000лв. в българска банка за пребиваването си в България. Неоснователен и неотносим към процесния случай е доводът, че чужденката не отговаря на условията на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, а именно да представлява лице, което не е от български произход, родено е на територията на Република България, изгубило е българското си гражданство по изселнически спогодби или е освободено от българско гражданство и желае трайно да се установи на територията на страната. Факт е, че жалбоподателката е била вписана в регистрите на населението и е изселена за Република Турция през 1978 г., но в случая този факт е бил инцидентно споменат като приложение към заявлението за виза тип “D” и лицето не се позовава на него, нито е подавало искане за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на специалното основание по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Неправилността на решението налага неговата отмяна. Доколкото не са налице предпоставките на чл. 222, ал. 2 от АПК, спорът следва да бъде разрешен по същество. Ето защо оспореният отказ следва да бъде отменен като постановен при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби на ЗЧРБ. А преписката следва да се изпрати на органа за ново произнасяне по заявлението на касатора за издаване на виза. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд