Определение № 8040 от 27.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6577/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК, във връзка с чл. 166, ал. 3 от АПК. Образувано е по частна жалба на М. Т. А. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Карачубан, срещу определение № 5618 от 17.05.2024 г., постановено по адм. дело № 4887/2024 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлено искането й за спиране на допуснатото по силата на закона предварителното изпълнение на заповед № РЛН24-РД09-200/16.04.2024 г. на кмета на район „Люлин“, Столична община. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението, тъй като са налице основания за спиране с оглед на влошеното здравословно състояние на частната жалбоподателка и невъзможността й да организира освобождаването на общинското жилище, още повече, че не притежава друго жилище, в което да се премести. Претендира се отмяна на определението и постановяване на друго, с което предварителното изпълнение на заповедта да бъде спряно. Ответникът – кмета на район „Люлин“, Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. Златева, изразява становище за неоснователност на частната жалба по съображения, изложени в писмено възражение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частна жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на М. А. срещу заповед № РЛН24-РД09-200/16.04.2024 г. на кмета на район „Люлин“, Столична община, с която на основание чл. 46, ал. 1, т. 7 и ал. 2 от Закона за общинската собственост /ЗОбС/, е прекратено наемното правоотношение, възникнало от заповед № 04-569/21.10.1983 г. на кмета на СНС – РНС „Люлин“ за настаняване на К. А. и членовете на семейството му, между които частната жалбоподателка и сина й Т. И., за общинско жилище, находящо се в гр. София, [жк], [адрес]. В жалбата е направено особено искане за спиране на допуснатото по закон – чл. 46, ал. 5 от ЗОбС, предварително изпълнение на заповедта, без да са изложени конкретни доводи в тази връзка. Към жалбата са приложени четири броя епикризи от 2022 г. и 2023 г. Съдът е приел, че искането на жалбоподателката за спиране на предварителното изпълнение на заповедта е неоснователно, тъй като в случая липсват данни след издаване на административния акт да са настъпили нови обстоятелства по смисъла на чл. 166, ал. 2 от АПК, които да обосноват спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Според съда тежестта на доказване е на оспорващия, като депозираните с жалбата епикризи касаят обстоятелства, настъпили преди издаване на обжалвания акт, но не и такива настъпили след издаването му. Прието е от съда също така, че искането е заявено бланкетно, като по същество не са изложени никакви аргументи и твърдения, обуславящи предпоставките за спиране на предварителното изпълнение. Така постановеното определението е правилно. Изводът на Административен съд - София град, че не са налице основания за спиране на предварителното изпълнение на оспорената заповед е направен в съответствие с материалния закон и представените доказателства. Съгласно разпоредбата на чл. 166, ал. 4 от АПК допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на административния акт може да бъде спряно от съда при условията на чл. 166, ал. 2 от АПК. В случая предварителното изпълнение се основава на изричната разпоредба на чл. 46, ал. 5 от ЗОбС, според която заповедта за прекратяване на наемното правоотношение за общински имот, подлежи на оспорване по реда на АПК, но оспорването не спира изпълнението й. Следователно законът въвежда презумпция за наличие на една или повече от предвидените в чл. 60, ал. 1 от АПК предпоставки за предварително изпълнение на акта. В тази хипотеза изпълнението може да бъде спряно, ако презумпцията бъде оборена или ако на основание чл. 166, ал. 2 от АПК оспорващият докаже, че предварителното изпълнение може да му причини значителни или трудно поправими вреди, като във всички случаи изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. В процесния случай административният съд правилно приема, че условията за спиране на допуснатото предварително изпълнение не са осъществени. Липсват представени от жалбоподателката доказателства, в това число и пред настоящата инстанция, за значителни или трудно поправими вреди по смисъла на чл. 166, ал. 2 от АПК, които да обосноват спиране на предварителното изпълнение. Сочените в частната жалба затруднения, свързани с преместване в друго жилище следват от разпореденото с административния акт, а не от предварителното му изпълнение. Както и правилно е приел административният съд, представените от жалбоподателката медицински документи не обуславят наличие на обстоятелства, настъпили след издаване на заповедта. Диагнозите на частната жалбоподателка по представените епикризи от 2022 г. и 2023 г. не биха могли да обосноват настъпването на значителна и трудно поправима вреда или заплаха от такава, както и не са от такова естество, че да попречат да се спази указания срок за освобождаване на жилището, още повече, че лицето е знаело, преди датата на издаване на заповедта, с връчването на писмо рег. № РЛН21-ГР94-4259/3/11.05.2022 г., за започналата процедура за прекратяване на наемното правоотношение. При съобразяване на изложеното се налага извода за неоснователност на особеното искане за спиране на предварителното изпълнение на заповедта, тъй като то не би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда по смисъла на чл. 166, ал. 2 от АПК, неподлежаща на последващо обезщетение при евентуална отмяна на процесната заповед. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за производството, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата в размер на 50 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд,