Определение № 4402 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2766/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В., намиращ се понастоящем в затвора в [населено място] чрез адв. Ц. против определение № 1826/22.12.2023 г. по ч. гр. д. № 773/2023 г. на Окръжен съд – Плевен. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на определението и се иска същото да бъде отменено. Ответникът по жалба Районен съд – Плевен не е взел становище. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение окръжният съд е потвърдил определение № 468/12.10.2023 г. по гр. д. № 590/2023 г. на Районен съд – Левски, с което по същество на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на Г. В. В. против Районен съд – Плевен поради недопустимост на предявения иск и производството по делото е прекратено. Въззивният съд е постановил този правен резултат като е приел, че предмет на делото е предявен от Г. В. срещу Районен съд – Плевен иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, вр. чл. 3 и чл. 6 § 1 ЕКПЧОС за обезщетение на неимуществени вреди, произтекли от обстоятелството, че по време на разглеждане на НЧХД № 718/2022 г. на Районен съд – Плевен в съдебното заседание на 21.06.2023 г., проведено не в сградата на съда, а в корпуса на затвора бил окован с вериги на краката (белезниците на ръцете му бил свалени по нареждане на съда), както и че макар и да му е назначен служебен адвокат, съдебният състав по това дело не му предоставил координати за връзка, а това довело до лишаване на страната от възможността да съгласува линията на защита като я обсъди предварително с адвоката. Решаващите съображения на втората съдебна инстанция за недопустимост на претенцията се свеждат до разбирането (каквито доводи е развил и първостепенния съд), че към датата на сезиране на съда с нея производството по наказателното дело, по което се сочат да са извършени нарушенията и са произтекли подлежащите на обезщетяване вреди е висящо. Затова и твърденията на ищеца за незаконосъобразно процедиране на наказателния съд по съществото си са счетени да представляват възражения (оплаквания) срещу процедирането на наказателния съд, които обаче могат да се правят в хода на там провеждания процес по реда на инстанционния контрол, но не и в отделно производство. При висящо наказателно производство, по което са допуснати заявените нарушения на правото на ЕС като източник на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди, воденето на паралелно исково производство за обезщетение по реда на ЗОДОВ на вредите от същите нарушения на наказателния съд, е недопустимо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната не се позовава на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за достъп до касация, като поставеният въпрос се свежда до това влече ли недопустимост на предявен деликтен иск обстоятелството, че същият се обуславя от нарушения, допуснати по паралелно водено наказателно производство, което не е приключило; в очертаната хипотеза спирането на исковото производство поради връзка на преюдициалност с воденото наказателно производство не би ли било правилно процедиране на съдилищата. Касационното обжалване не може да се допусне. Въпросът (в първата негова част, т.е. първи подвъпрос) формира общо основание за достъп до касация, тъй като е изводим от решаващите съображения на въззивния съд по обжалваното определение. Същият обаче не удовлетворява специалния селективен критерий, очертан в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК, доколкото страната не се позовава на нито една от тях, а ВКС не разполага с правомощие да допуска служебно касационна проверка на обжалваните актове на въззивните съдилища извън хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК – т.е. при вероятност съдебният акт да е нищожен или недопустим. Такъв обаче не е настоящият случай, поради което и отсъстват предпоставки за допускане на касационен контрол по така поставения подвъпрос. Втората част от питането също не дава основание за селектиране на жалбата, тъй като по него не е налице решаващо произнасяне на въззивния съд, въпросът не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда. Той не касае правната воля на въззивния съд, а се отнася до правилността на атакуваното определение, проверката за която е извън обхвата на производството по допускане на обжалването. Освен това, формулирането на въпроса в тази му част изразява несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, които, както се посочи вече са относими към правилността на определението и не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато, предпоставки за което в случая липсват. В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,