Определение № 118 от 12.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 806/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на „ Ю. И ЕФ Д. БЪЛГАРИЯ” гр.София против постановеното от Плевенския окръжен съд определение № 1079 от 30.08.2012 год., по ч.гр.д.№ 750/2012 год., с което е потвърдено определение на Плевенския районен съд № 8255/ 27.07.2012 год., по ч.гр.д.№ 4290/2012 год. за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК до решаване на конституционно дело № 4/2012 год. на Конституционния съд на Република България. С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, поради което се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по неговото разглеждане. Основното възражение на частния касатор срещу процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт е аргументирано с отсъствието на процесуална възможност за приложение на правилата на общия исков процес, каквото е и спиране на производството по делото, към заповедното производство, поради множеството му специфични особености. Позовавайки се на конституционната норма на чл.150, ал.2 от Конституцията на Република България и на практика на Върховния касационен съд, частният жалбоподател изразява становище, че спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК е изключителна прерогатива на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и то в единствената хипотеза, когато изходът на спора, разглеждан от съответен състав на върховните съдилища, зависи от закон, конституционосъобразността на който е оспорена от последния пред Конституционния съд и искането му допуснато до разглеждане по същество, с каквито правомощия районните или на окръжните съдилища не разполагат. Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, по отношение на значимите за изхода на делото въпроси на процесуалното право, свързани с възможността процесуалното правило на чл.229, ал.1, т.6 ГПК да е приложимо в заповедното производство и с компетентния да постанови спиране на заповедното производство, на осн. чл.229, ал.1, т.6 ГПК, съд. Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е цитирано и приложено определение № 329/19.06.2009 год., по т.д.№ 312/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, а в подкрепа на твърдяната противоречива съдебна практика са посочени определения на ВКС: 431/ 2008 год., по ч.т.д.№ 414/2008 год.; № 447/24.07.2009 год., по ч.т.д.№ 357 / 2009 год., на І-во т.о.; № 484/30.12.2008 год., по ч.т.д.№ 293 / 2008 год. на ІІ т.о.; № 483/30.12.2008 год., по ч.т.д.№ 438/2008 год. на ІІ –ро т.о.; № 64/27.01.2009 год., по ч.т.д.№ 45/2009 год. и № 114/ 04. 03. 2010 год., по ч.гр.д.№ 107/2010 год. на ІІІ г.о.. Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, но е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, поради следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството по заявлението на „ Ю. И ЕФ Д. БЪЛГАРИЯ” [населено място] за издаване на заповед за изпълнение на основание чл.417, т.2 ГПК срещу длъжника П. Г. И. е законосъобразно спряно, поради наличие на предпоставките на чл.229, ал.1, т.6 ГПК. Изложени са съображения, че доколкото е безспорен фактът, че пред Конституционния съд на Република България, по искане на омбудсмана на Република България е образувано к.д.№ 4/12год., по което е допуснато разглеждане по същество искането за установяване противоконституционност на разпоредбата на чл.417, т.2 ГПК / обн. ДВ бр.59/2007 год., с посл. изм., обн. ДВ, бр. 49 от 2012 год. /, то това обстоятелство е достатъчно, за да обоснове приложението на чл. 229, ал.1, т.6 ГПК. Следователно обстоятелството, че горепосоченото конституционно дело е приключило с влязло в сила решение № 12 от 02.10.2012 год., с което искането е отхвърлено и този факт е ноторен, предвид обнародване на конституционния съдебен акт в „Д. вестник” бр. 79 / 16. 10.2012 год. и разпоредения от чл.14, ал.3 З. срок на влизането му в сила, обосновава правен извод, че след подаване на частната касационна жалба правният интерес на жалбоподателя от предприетото обжалване на въззивния съдебен акт – абсолютна процесуална предпоставка от категорията на положителните, е отпаднал. За сезирания със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т.2 ГПК съд, по силата на чл.230, ал.1 ГПК, е налице служебно задължение да възобнови спряното производство, поради отпадане на процесуалните пречки за неговото движение, като при евентуално проявено бездействие, защитимо от процесуалния закон право да претендира възобновяването има и самият жалбоподател, разполагащ в хипотезата на отказ и с правото на частна жалба. Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК