Определение № 299 от 31.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2019 г.

Делото е образувано по касационните жалби на прокурор при Софийска градска прокуратура С.Д. и на М. В. М. от София, приподписана от адвокат Ал.Д.-Д., срещу въззивното решение на СГС от 14.ХІ.2018г. по гр.д. № 16583/2017г. За да се произнесе, ВКС взе предвид: С атакуваното решение СГС се е произнесъл само по въззивната жалба на Прокуратурата на РБ /ПРБ/ срещу решението на СРС от 30.ІІІ.2016г. по гр.д. № 950/2014г. в частите, с които са уважени предявените от М. В.М. искове по чл.2б ЗОДОВ - за 6400лв. /от 23576.42лв./ обезщетение за неимуществени вреди в резултат на необосновано дълго продължило производство по обвинение за престъпление по чл.210 ал.1 т.5 НК, за 1200лв. обезщетение за имуществени вреди – разноски за адвокатска защита в наказателното производство, и за 1371.45лв. /от 1961.58лв./ – пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесена сума като парична гаранция, като е потвърдил в тези части първоинстанционното решение. Въззивният съд не е разглеждал подадената от ищеца въззивна жалба срещу решението на СРС в отхвърлителната му част за разликата над присъдените 6400лв. до изцяло претендираната като обезщетение за неимуществени вреди сума 23576.42лв., въпреки което М. В.М. е обжалвал така постановеното решение и с твърдения, че въззивният съд е разгледал делото в условията на „нестабилизирана подадена от него въззивна жалба”. В тази връзка ВКС констатира следното: М. е подал въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение в преклузивния срок, но тя е върната поради невнасянето в срок на определената държавна такса. С определение на СГС от 27.ІХ.2017г. по ч.гр.д. № 7286/2017г. частната жалба на М. срещу определението на СРС за връщането на жалбата е оставена без уважение, като в него е посочено, че то не подлежи на касационно обжалване, което не е в съответствие с разпоредбата на чл.280 ал.3 пр.първо ГПК с оглед цената на иска /над 5000лв./. Няма данни по делото това определение да е връчено на М. съобразно чл.7 ал.2 ГПК, нито да му е връчено съобщение за него. С оглед на това, предвид оплакването в касационната жалба в тази насока и потвърждаващото решение на въззивния съд в осъдителната му част /обосноваващо липса за ищеца на правен интерес от обжалването му/, ВКС с разпореждане от 20.V.2019г. указа на М. да уточни дали жалбата му е насочена срещу определението на СГС от 27.ІХ.2017г. и ако да – да посочи в какво се състои порочността му, както и искането по отношение на него, и да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване с преписи за насрещната страна. В изпълнение на указанието с молба вх. № 4953/31.V.2019г. процесуалният представител на М. адвокат Д.-Д. изрично е заявил, че касационната жалба е срещу въззивното решение от 14.ХІ.2018г. При тези обстоятелства ВКС намира, че подадената от М. касационна жалба срещу въззивното решение е недопустима поради липса на правен интерес от обжалването му, тъй като то, като потвърждаващо първоинстанционното в осъдителната му част, е изгодно за него. Ето защо жалбата следва да бъде оставена без разглеждане. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,