Определение № 1817 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 818/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 3595 от 09.02.2026 г. по вх. рег. на Софийски апелативен съд, подадена от Т. В. Д., чрез процесуалния ѝ пълномощник, срещу определение № 280 от 30.01.2026 г. по в. гр. д. № 3389/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която молбата ѝ по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 1344 от 20.11.2025 г. в частта за разноските е оставена без уважение за горницата над 1 500 лв. до пълния претендиран размер от 4 700 лв. – платено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. По подробно изложени съображения частният жалбоподател счита, че обемът на извършената работа във въззивното производство обосновава присъждане на сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение в пълния доказан за платен размер от 4 700 лв., а при евентуална основателност на релевираното от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано от настоящия състав до разумен размер при отчитане на всички относими критерии за определяне на фактическа и правна сложност на делото, какъвто разумен размер не е приетият от въззивния съдебен състав. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор против частната жалба от насрещната страна – „УниКредит Булбанк“ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Преди произнасянето си по чл. 278 ГПК настоящият съдебен състав констатира следното: Производството пред въззивната инстанция е образувано по подадена от „УниКредит Булбанк“АД въззивна жалба срещу първоинстанционното решение № 6015/05.11.2024 г. по гр. д. № 1294/2024 г. на Софийски градски съд в частта, с която е бил отхвърлен искът на банката по чл. 430 ТЗ срещу Т. В. Д. за сумите от: 51 869.74 лв. – неизплатена главница по Договор за кредит № 326/201 от 21.07.2010 г.; 830.52 лв. – договорна лихва; 5 655.80 лв. – мораторна лихва за периода от 05.05.2021 г. до 29.01.2024 г., вкл.; 4 755.23 лв. – неустойка за периода от 05.05.2021 г. до 29.01.2024 г. С решение № 1344 от 20.11.2025 г. по в. гр. д. № 3389/2024 г. на Софийски апелативен съд въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение в обжалваната му част, като с оглед изхода на спора и при намерено за основателно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, въведено от въззивника срещу платеното и претендирано от ищцата/въззиваема адвокатско възнаграждение за защитата ѝ във въззивната инстанция, на последната са присъдени 500 лв. от претендирани 4 700 лв. По реда на чл. 248 ГПК с определение № 280 от 30.01.2026 г. въззивният съд е изменил второинстанционното решение в частта за разноските и е присъдил на Т. В. Д. още 1 000 лв. – разноски за платен адвокатски хонорар за производството пред Софийския апелативен съд (допълнително към вече присъдените ѝ 500 лв.) като е препратил частично до изложените съображения в мотивите на въззивното решение относно неуважаване на молбата за изменение на последното по реда на чл. 248 ал.1 ГПК за сумата над 1500 лева предвид направеното своевременно възражение за прекомерност на платеното възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в пълен размер на 4700 лева: заявената сума следва да бъде редуцирана предвид: фактическата и правна сложност на процесното въззивно производство; вида, естеството и обема на осъществената в полза на ответницата правна /и фактическа/ защита /пред въззивния съд не е провеждано производство по събиране на допълнителни доказателства; възраженията на ответницата на практика преповтарят изцяло застъпваната в първоинстанционното производство защитна теза на страната. Така изложените съображения напълно съответстват на критериите в чл.78 ал.5 ГПК в приложимата редакция,предхождаща новата т.е. тази в ДВ бр.17 /2026 г. По отношение на минималния размер практиката на ВКС и на СЕС приема, че съдът не е обвързан от нормативно определения минимален размер. От изложеното следва, че ЧЖ се явява неоснователна. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение