Определение № 4780 от 29.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4193/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Д. Р. К. от гр. Пловдив, чрез представител по пълномощие – адв. С. Каменов от Адвокатска колегия – Пловдив против Определение № 2777/10.03.2026 год., постановено по административно дело № 565/2026 год. по описа на Административен съд – Пловдив. Заявено е твърдение, че оспореното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 от АПК, при неправилна преценка на релевантните факти и в отклонение от принципа за съразмерност. В подкрепа на това твърдение е заявено, че обжалваното определение изхожда от твърде стеснително и формално разбиране за предпоставките за спиране, доколкото според съда, жалбоподателят следва почти изцяло и окончателно да докаже вече настъпили, конкретизирани и количествено измерими вреди, което разбиране, според оспорващия е неправилно. Оспорен е извода на първоинстанционния административен съд за липсата на нови обстоятелства, като в подкрепа на това оспорване е заявено, че към искането са представени доказателства, че след издаване на заповедта, автомобилът е бил регистриран по надлежния ред, транзитните табели са били снети и твърдяната от административния орган фактическа опасност е отпаднала. Доводите на оспорващия са допълнени и с твърдение за липса на реален анализ на съразмерността, както и относно наличието на очевидни съмнения, относно законосъобразността на самата заповед. В заключение е оспорен и извода на съда, че вредите са само „типични“ и затова непротивопоставими. В съответствие с така заявените доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на оспореното определение и да се постанови спиране на предварителното изпълнение на обжалваната заповед. Ответникът – началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР - Пловдив, в срока по чл. 232 от АПК не изразява становище по оспорването. Настоящият съдебен състав приема, че частната жалба е подадена в срок от лице с правен интерес от оспорване, отговаря на изискванията за форма и съдържание, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, съда намира частната жалба за неоснователна по следните съображения: Производството по административно дело № 565/2026 год. пред Административен съд – Пловдив е образувано по повод жалба от Д. Р. К. от гр. Пловдив, чрез представител по пълномощие – адв. С. Комитов от Адвокатска колегия - Пловдив против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 26-5697-000007/12.02.2026 год., издадена от началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР - Пловдив. С оспорения акт, административният орган е разпоредил против Д. Р. К. прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“, гг) от ЗДвП – временно отнемане на СУМПС на водач, който е извършил нарушение по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца. След образуване на производството пред първоинстанционния административен съд, с допълнителна молба от 24.02.2026 год., на основание чл. 166, ал. 2 и ал. 4 от АПК, във вр. с чл. 172, ал. 6 от ЗДвП, оспорващият е заявил искане за спиране на предварителното изпълнение на заповедта. В молбата е посочено, че отнемането на СУМПС лишава жалбоподателя от възможността да упражнява трудова дейност, да изпълнява семейни задължения и да се предвижва нормално в ежедневието си. Развити са и доводи по законосъобразността на оспорената заповед и наличието на сериозна вероятност, заповедта да бъде отменена. Във връзка с така формулираното искане, с Определение № 2777/10.03.2026 год., постановено по адм. дело № 565/2026 год., състав на Административен съд – Пловдив е отхвърлил искането за спиране на предварителното изпълнение на административния акт. При мотивиране на този правен резултат, съдът е приел, че в подкрепа на заявените твърдения, заявителят не е представил доказателства, нито е конкретизирал вида и размера на вредите. Изводите на съда са допълнени и с аргумента, че дори и да се даде доверие на твърдението на жалбоподателя, че ще понесе вреди от предварителното изпълнение на заповедта, които не се доказват нито по вид, нито по размер, то тези вреди ще са типични и производни от постигане целите на административната принуда, които вреди не могат да бъдат квалифицирани като значителни или трудно поправими по смисъла, вложен от законодателя. В заключение, съдът е приел, че заявеният от жалбоподателя риск не е от категорията рискове, противопоставими на защитимия от законодателя обществен интерес (живота и здравето на гражданите) и отнемането на СУМПС е последица от приложената мярка, а не от допуснатото по закон предварително изпълнение на същата. Така мотивиран, първоинстанционният административен съд е приел искането за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на ЗППАМ за неоснователно и като такова го е отхвърлил. Настоящият касационен състав приема така формирания извод за законосъобразен. В конкретния случай, предварителното изпълнение на оспорената ЗППАМ е допуснато по силата на закона – чл. 172, ал. 6 от ЗДвП, съгласно която норма, подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. При тази хипотеза, допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на административния акт, може да бъде спряно по реда на чл. 166, ал. 4 от АПК по искане на оспорващия при наличие на условията на чл. 166, ал. 2 от АПК, съгласно които норми, допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2, т. е. съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Анализът на така цитираните правни норми обосновава извода за наличието на две кумулативно изискуеми предпоставки, въз основа на които, съдът може да постанови спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на административния акт – възможност за причиняване на оспорващия значителна или трудно поправима вреда и възникнали след постановяване на акта нови обстоятелства. С оглед цитираната по-горе разпоредба на чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 от АПК, в този вид производства, в тежест на оспорващия е да докаже наличието на опасност от настъпване на вредоносни за него последици в резултат на предварителното изпълнение на административния акт, т.е. тежестта за доказване се носи от оспорващия, защото доказването е насрещно и адресатът следва да представи доказателства, че то би могло да причини значителна или трудно поправима вреда. Във всеки конкретен случай, съдът, разглеждащ искането за спиране по чл. 166, ал. 2 от АПК, преценява дали незабавното му изпълнение може да причини такава вреда на адресата, която да бъде противопоставима на предпоставките по чл. 60, ал. 1 от АПК. В този смисъл, за да бъде спряно предварителното изпълнение, жалбоподателят следва да заяви и докаже вида и вероятността за настъпване на твърдените от него вреди от изпълнението, за да се прецени дали са значителни като основание за спирането му. Правилно и обосновано, първоинстанционният съд е приел, че от страна на жалбоподателя не са ангажирани доказателства в подкрепа на заявеното твърдение, че от предварителното изпълнение на акта ще претърпи значителни или трудно поправими вреди. Мотивирайки особеното си искане, жалбоподателят е заявил, че отнемането на СУМПС ще го лиши от възможността да упражнява трудова дейност, да изпълнява семейните си задължения и да се предвижва нормално в ежедневието си. Основателни са доводите на първоинстанционния съд, че така заявените твърдения са недоказани, доколкото от страна на оспорващия не са представени никакви доказателства в тяхна подкрепа. От страна на искателя не са ангажирани доказателства за осъществявана от него трудова дейност и то такава, пряко свързана с управление на МПС. Липсват и доказателства относно семейното положение на жалбоподателя с цел преценка, доколко постановената ПАМ ще затрудни изпълнението на конкретни семейни задължения на това лице. Твърдението, че отнемането на СУМПС ще затрудни нормалното предвижване на искателя също не би могло да се квалифицира като значителна или трудно поправима вреда по смисъла на чл. 166, ал. 2 от АПК, доколкото лишаване на лицето от право да управлява МПС е пряка и непосредствена последица от разпоредената ПАМ, а не резултат от предварителното й изпълнение. В този смисъл следва да се има предвид, че факти и обстоятелства, които са пряко следствие на акта не съставляват нови обстоятелства по смисъла на цитираната разпоредба и са ирелевантни за основателността на искането. В този смисъл, отнемане на СУМПС и лишаване на лицето от правоуправление е пряко следствие от ЗППАМ, поради което не съставлява ново обстоятелство, в каквато насока са твърденията, обективирани в частната жалба. Доказателствената тежест по оборването на законовата презумпция за наличие на значим обществен интерес от предварителното изпълнение на заповедта, е възложена на жалбоподателя. След като той не е ангажирал съответните доказателствени средства за оборване на презумпцията, неблагоприятните последици от недоказване на твърденията му за опасност от настъпване на значителни или трудно поправими вреди при изпълнението на акта настъпват в неговата правна сфера. По отношение на заявените в частната жалба твърдения, относно евентуалната незаконосъобразността на самата заповед, настоящият състав намира, че същите за ирелевантни в настоящото производство, доколкото тези твърдения касаят спора по същество и са неотносими към искането за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на административния акт. По изложените съображения, частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а оспореното определение, като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. Мотивиран от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховния административен съд, Седмо отделение,