Определение № 5355 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4254/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. М. В., ЕГН [ЕГН], и С. П. В., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. Д. С., против определение №3570 от 29.07.2025г. по в. гр. д. №676/2025г. на Окръжен съд- Варна, с което е била оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК /наименована „частна жалба“/ вх.№ 18838/30.06.2025г., подадена от К. М. В. и С. П. В., чрез адв. Д. С., за изменение в частта за разноските на Решение № 586/30.05.2025г., постановено по в.гр.дело № 676/2025г. по описа на Окръжен съд- Варна, чрез намаляване на присъдените на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски в полза на въззиваемите П. Г. Д. и Й. Ж. Д. в размер на 1800лв.- заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и уважаване на подадената молба за намаляване на присъдените в полза на въззиваемите страни разноски за адвокатско възнаграждение. Въпреки че частната жалба е подадена в хипотезата на чл.248, ал.3, изр.2 от ГПК и подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 от ГПК, а не по реда на ал.3 от същата размпоредба, към нея е представено и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Ответниците по частната жалба П. Г. Д. и Й. Ж. Д., чрез пълномощника си по делото адв. Б. Д.- П., са депозирали писмен отговор, с който оспорват същата и искат оставянето й без уважение. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. Производството по в. гр. д. №676/2025г. на Окръжен съд- Варна е било образувано по въззивна жалба на К. М. В. и С. П. В., в качеството им на трети лица-помагачи на ответника Ж. С. А. срещу Решение № 165/13.01.2025г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 542/18.02.2025г., постановени по гр. д. № 13749/2023г. по описа на Районен съд- Варна, с което е развален договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 154, том 5, рег. № 15665, нот. дело № 853 от 13.11.2007г. на нотариус И. М., с район на действие В., с който Ж. С. А. е продал на П. Г. Д. и Й. Ж. Д. поземлен имот с ид. 10135.5401.1150 по кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място], район А., СО "Б. Север" с площ по нот. акт от 1000 кв. м, а по скица 1144 кв.м, при съседи: поземлени имоти с ид. № 10135.5401.9562, № 10135.5401.3327; № 10135.5401.1149; № 10135.5401.3326 и № 10135.5401.3623, за сумата от 16000 лева, на основание чл. 189, ал. 1, вр. чл. 87, ал. 3, вр. ал. 2 от ЗЗД, и е осъден Ж. С. А. да заплати на П. Г. Д. и Й. Ж. Д. сумата от 16000 лева, представляваща получената от него продажна цена, подлежаща на връщане на отпаднало основание, поради развалянето на договора за продажба, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 23.10.2023г. до окончателното й изплащане. С постановеното по делото Решение № 586 от 30.05.2025г. Окръжен съд- Варна потвърдил първоинстанционния съдебен акт и осъдил жалбоподателите К. М. В. и С. П. В. да заплатят на П. Г. Д. и Й. Ж. Д. направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1800 лв. К. М. В. и С. П. В. са поискали по реда на чл.248, ал.1 от ГПК изменение на така постановеното решение в частта му за разноските. За да остави без уважение искането им, с обжалваното в настоящото производство определение Окръжен съд- Варна е изложил мотиви, че възражението им за недължимост на разноските поради липса на подпис на въззиваемите в приложената по делото разписка е неоснователно. Представената разписка представлява частен документ, който удостоверява получаването на сумата от 1800 лв. от адв. Б. Д. - договорено с доверителите й адвокатско възнаграждение за осъщественото от нея процесуално представителство по делото, като за доказване на този факт не е необходимо разписката да бъде подписана и от страната, извършила плащането. За неоснователно е прието и искането за намаляване на присъдените в полза на въззиваемите разноски по делото. Съдът е изложил съображения, че по делото са предявени под формата на обективно и субективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 87, ал. 3, вр. чл. 189 от ЗЗД с цена на иска 24109,80 лева /данъчната оценка на имота/ и по чл. 55, ал. 1, предл. 3, вр. чл. 189 от ЗЗД с цена на иска от 16000 лева. Съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет минималният размер на дължимото по първия иск адвокатско възнаграждение е 2569,88 лева, а по втория иск- 1840 лева. В случая въззиваемите са заплатили на адв. Д. сума в размер на 1800 лева, която е значително по-ниска от минимално дължимата от 4409,88 лева, определена по реда на наредбата. Като е съобразил Решение от 25.01.2024г. на С. по дело C- 438/22, според които съдът не е обвързан с определените в Наредба № 1/09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, съдът е приел, че при произнасянето си по възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за редуциране на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение следва да направи самостоятелна преценка относно вида и броя на предявените искове, обема на извършената от адвоката работа, фактическата и правна сложност на делото, както и продължителността на производството. В тази връзка съдът е посочил, че адв. Д. е депозирала отговор на въззивна жалба, явила се е в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, изразила е становище по съществото на спора, както и по настоящата молба по чл.248 от ГПК, което съчетано с броя, вида и цената на предявените обективно и субективно съединени искове обуславя извод за липса на прекомерност на заплатеното й възнаграждение в размер на 1800 лв. Неоснователни са доводите на жалбоподателите, че по делото липсвали доказателства за направени от въззиваемите П. Г. Д. и Й. Ж. Д. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, тъй като представената по делото разписка не била подписана от тях, а само от адвоката. Разписката представлява едностранно писмено изявление на лицето, че е получило посочената в нея сума, като същото е достатъчно да удостовери факта на заплащането и получаването й. Както правилно е прието в обжалваното определение, за доказване на този факт не е необходимо по делото да са налице писмени изявления и на лицата, които са заплатили сумата. Основателни са обаче доводите в частната жалба срещу изводите на съда, че заплатеното от ответниците по въззивната жалба П. Г. Д. и Й. Ж. Д. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1800 лв. не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. В случая по въззивното производство упълномощената от тях адв. Б. Д. е изготвила отговор на въззивната жалба и е взела участие в проведеното едно съдебно заседание пред въззивния съд, в което не са били събирани нови доказателства. Самото дело не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото страните по него са били обвързани от силата на присъдено нещо на предходно съдебно решение, с което е установено по отношение на трето лице, че нито ответникът, нито настоящите жалбоподатели, са били собственици на процесния имот, което значително е улеснило защитата на ищците по делото и работата на процесуалния им представител. При отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото и реално извършените от адвоката действия по него настоящият състав на съда намира, че заплатеното от ответниците по въззивната жалба адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв. се явява прекомерно, а изводът на въззивния съд за неоснователност на възражението на жалбоподателите по чл. 78, ал. 5 ГПК е неправилен. Настоящият състав на съда намира, че в полза на ответниците по въззивната жалба следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., който размер би бил справедлив и обоснован. При определянето му съдът съобрази, че съгласно постановеното решение на С. от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, като в полза на ответниците по въззивната жалба П. Г. Д. и Й. Ж. Д. се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,