Определение № 1196 от 21.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 146/2011 г.

Велинградският районен съд, с решение по гр. д. № 870/2009 г. е отхвърлил исковете на И. П. против [фирма], както следва: иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед от 13. 7. 2009 г.; иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 2010 лв.; иск за сумата 160 лв.. неизплатено трудово възнаграждение за периода от 1-ви до 13 юли 2009 год.. Решението е потвърдено от Пазарджишкия окръжен съд с въззивно решение от 10. 11. 2010 г. по гр. д. № 743/2010 год. Ищецът И. Г. П. от [населено място] е подал касационна жалба против въззивното решение, приложил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и решения на ВКС. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата като недопустима, поради липса на основания за допускане на касация, и като неоснователна. След проверка, касационният съд установи следното: Окръжният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е възприел неговите изводи, че ищецът П. е допуснал нарушение на трудовата дисциплина, като не се е явил на работа в продължение на 6 -7 работни дни, въпреки че е бил търсен от служители на работодателя. Съдът е приел за недоказани твърденията на П., че е бил възпрепятстван от достъп до работното място и отсъствието му от работа е по уважителни причини, тъй-като не са събрани доказателства за тези обстоятелства Искането на жалбоподателя П. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съдържа твърдения за неправилност на решението и постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Тези доводи не могат да бъдат основание за допускане на касация, тъй-като не попадат в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК – посочване на конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, по който въпрос има противоречива практика на съдилищата или той е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Основното съображение на жалбоподателя е, че въззивният съд не е допуснал посочен от него свидетел, потвърдил е процесуалните нарушения, допуснати от районния съд по чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК, който не е указал и дал възможност на ищеца да ангажира доказателства за посочените от него факти, и така въззивният съд е постановил едно неправилно решение. Искането е неоснователно. Освен липсата на конкретно формулиран правен въпрос, доводите на жалбоподателя са необосновани, тъй-като не се потвърждават от данните по делото. В съдебна заседание на 25. 3. 2010 г. пред районния съд, ищецът, сега жалбоподател, изрично е заявил, че оттегля искането си за допускане на свидетел, поради което съображението му, че първоинстанционният съд не го е насочил към ангажиране на доказателства, е несъстоятелно. Искането за допускане на свидетел е направено пред въззивният съд, който е спазил закона – чл. 266 ГПК, за недопускане на доказателства, които страната е могла да представи в първоинстанционното производство. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос е точно прилагане на закона и не е в противоречие на съдебната практика. Приложените решения на състави на ВКС се отнасят до конкретни случаи, различни от спора по настоящото дело и не могат да служат като материал за съпоставяне. Върховният касационен съд