Определение № 13228 от 18.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11953/2025 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. С. М. от гр. Нови пазар срещу Определение №1628 от 14.11.2025 г. на Административен съд - Шумен по административно дело №498/2025 г. С обжалваното определение съдът отхвърля искането М. С. М. за спиране на предварителното изпълнение на Заповед №GPAM-1770614 от 23.10.2025 г. на инспектор в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР), гр. Шумен, с която на М., на основание чл. 171, т. 1, б. "з", „гг“ от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) е приложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който е извършил нарушение на чл. 175, ал. 3 ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от шест месеца“. Частният жалбоподател – М. С. М., счита обжалваното определение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Излага фактите по делото и сочи, че първоинстанционният съд не е взел предвид представените доказателства, че на следващия ден след издаване на оспорваната заповед – 24.10.2025 г., процесното нарушение е отстранено, което представлява ново обстоятелство по смисъла на закона. Съдът е игнорирал факта, че оспорващият не е шофьор в дружеството – нарушител, а в дружеството, наело процесното моторно превозно средство (МПС), който по никакъв начина няма вина за извършеното нарушение. Намира, че съдът неправилно е игнорирал твърденията на жалбоподателя за наличие на значителни и трудно поправими вреди, тъй като той остава без работа и съответно без доходи за 6 месеца, което ще го постави в невъзможност да се грижи за семейството си и в частност за дъщеря си, за която се грижи. Ответникът по частната жалба – инспектор в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен, не взема становище. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. От представените по делото доказателства се установява, че със Заповед №GPAM-1770614 от 23.10.2025 г. на инспектор към сектор „Пътна полиция“ в ОДМВР – Шумен, на М. С. М. е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който е извършил нарушение на чл. 175, ал. 3 ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от шест месеца“. Заповедта е получена от М. на 23.10.2025 г. На 30.10.2025 г. М. С. М. е подал жалба срещу Заповед №GPAM-1770614 от 23.10.2025 г. в която се съдържа и особено искане за спиране на предварителното изпълнение на оспорваната заповед. За да отхвърли искането за спиране предварителното изпълнение на Заповед №GPAM-1770614 от 23.10.2025 г., първоинстанционният съд е приел, че претендираните от жалбоподателя вреди не могат да се противопоставят на обществения интерес, който следва да бъде защитен. Съдът сочи, че по делото не са представени доказателства относно твърдението, че молителят отглежда сам малолетно дете. В допълнение е прието, че не се сочат нови обстоятелства, които да обосновават спиране на предварителното изпълнение на оспорваната заповед. Въз основа на това съдът е обосновал извод, че искането е неоснователно и го е отхвърлил (не го е уважил). Изводът на съда е правилен. С оспорваната заповед, спрямо М. е приложена ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "з", „гг“ ЗДвП. В съответствие с чл. 172, ал. 6 ЗДвП, подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. Соченото от съда Тълкувателно решение №5 от 08.09.2009 г. на Върховния административен съд по тълк. д. № 1/2009 г. е неотносимо към предмета на настоящия спор, тъй като е от преди изменението на АПК, ДВ, бр. 39 от 2011 г. С това изменение е създадена нова алинея 4 на чл. 166, в която изрично е предвидено, че допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2, а именно ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. В тази връзка напълно неотносими към предмета на настоящото производство са мотивите на съда, свързани с чл. 60 АПК. Безспорно е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като придава изпълнителна сила на един невлязъл в сила индивидуален административен акт. Безспорно е също, че това изпълнение, доколкото актът не е влязъл в сила и не е станал окончателен, винаги съдържа в себе си и потенциалната възможност да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. Въпреки тази потенциална възможност законодателят в определени случаи е разпоредил изрично в правната норма, че обжалването няма суспензивен ефект. Какви са били мотивите му за изключението от установения общ принцип на суспензивен ефект на жалбата е ирелевантно, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение. Независимо от допуснатото по силата на закон предварително изпълнение, за да не лиши правото на съдебна защита от ефект законодателят е предвидил възможност съдът да спре предварителното изпълнение. Предпоставките, при които това може да стане, са нови факти и обстоятелства, такива, които са настъпили след издаването на акта, поради които самото предварително изпълнение би могло да причини значителна или трудно поправима вреда на оспорващия. Доказателствената тежест за тази нови факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на молителя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип, тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Противно на доводите, изложени в частната жалба, ирелевантно за прилагането на оспорваната ПАМ е обстоятелството, че процесното МПС не е собственост на водача. Законодателят не е предвидил, че тази ПАМ е приложима единствено в случай, че МПС е собственост на водача. Да се приеме обратното би означавало, че всяко лице, различно от собственика може да нарушава императивните законови изисквания. Отношенията между собственика и водача, свързани с ограниченията в ползването на вещта, като последица от поведението на някой от тях, и евентуалните щети (вреди или пропуснати ползи), следва да се уреждат по гражданскоправен ред. Твърденията на частния жалбоподател за значението на СУМПС за трудовата му дейност и грижата за малолетното му дете сами по себе си не обосновават автоматично наличието на значителна или трудно поправима вреда от предварителното изпълнение. В случая дори да се приеме, че личният интерес на жалбоподателя е накърнен поради невъзможността му да управлява МПС, по делото не се установява това накърняване да е в резултат на нови обстоятелства, каквото е изричното изискване на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. Наличието на правопрекратяващ факт по отношение възприетото фактическо основание за постановяване на акта за прилагане на ПАМ (извършена пререгистрация на процесното МПС), не съставлява юридически факт от значение за спорното право по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, още по-малко може да се третира като основание за спиране на предварителното изпълнение на мярката. Следа да се има предвид, че нормата чл. 171, т. 1, б. "з", „гг“ ЗДвП предвижда прилагане на ПАМ до решаване на въпроса за отговорността, а не до отстраняване на нарушението, в каквато насока са сочените от жалбоподателя доказателства. С оглед на горното обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд