Определение № 862 от 24.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1276/2023 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена ответницата И. К. Т., чрез адвокат М. М., срещу определение № 438 от 13.06.2023г. по в.ч.гр.д.№ 279/2023г. на Апелативен съд В., с което е потвърдено определение № 438 от 20.03.2023г. по т.д.№ 667/2022г. на ОС Варна, постановено в производство по чл.248 ГПК. С него първоинстанционният съд по молба на И. К. е изменил определение № 184/ 31.01.2023г., (с което производството по т.д.№ 667/2022г. по описа на ОС Варна е прекратено на основание чл.233 ГПК поради отказ на ищеца Н. С. Д. от предявения по реда на чл.422 ГПК иск) като е присъдил в полза на ответницата 4 088лв. разноски за исковото производство, отхвърляйки искането й за разликата до претендираните 5 500лв. и е отказал да й присъди разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 9020/2022г. по описа на РС Варна, претендирани на основание чл.38,ал.2 ЗА в размер на 1 500лв. В частната касационна жалба са изложени съображения за неправилност на обжалвания акт единствено в частта по отношение на преценката на въззивния съд по отношение на разноските, дължими за заповедното производство, т.е. не е предмет на частното касационно обжалване определението на въззивния съд за потвърждаване отхвърлянето на искането за присъждане на разноски за исковото производство за разликата над 4 088 до 5 500лв. По въведения предмет обжалването пред ВКС - присъждане на разноски за процесуално представителство по ч.гр.д.№ 9020/2022г. на РС Варна, дължими за осъществена безплатно правна защита от адвокат М. В., са изложени оплаквания, че разноските в хипотезата на чл.38,ал.2 ГПК се претендират от името на страната, а не от името на адвоката, както и че в заповедното производство е представен договорът за правна защита и съдействие, сключен по реда на чл.38,ал.1,т.2 ЗА. Наведено е и оплакване за неправилност на извода на въззивния съд относно необходимостта и задължението да бъдат доказвани предпоставките по чл.38,ал.1 ЗА. Като правилно страната поддържа становището, че преценката дали да окаже безплатно правна защита и дали лицето е материално затруднено, се извършва от самия адвокат и изявлението за наличието на конкретно основание за оказване безплатно на правна помощ обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на съответната хипотеза. Поддържа се, че атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен като противоречащ на практиката на ВКС, обективирана в определенията по ч.гр.д.№ 598/12 на 3г.о., ч.гр.д. 4224/13 на 4 г.о., ч.гр.д.№ 4891/15 на 4 г.о., по ч.т.д.№ 226/18 на 2 т.о., ч.т.д № 1314/18г. на 2т.о. ч.т.д № 502/19г. на 2 т.о, по ч.т.д.№ 992/20г. на 1 т.о., по ч.т.д.№ 2086/2021г. на 2 т.о. и по ч.т.д.№ 308/2021г. на 1 т.о., по ч.т.д.№ 94/22г. на 2 т.о. на ВКС. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите: „ Кой извършва преценката дали е налице основание адвокатът да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не? Какви са предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ?“ Въведена е предпоставката по чл.280,ал.1,т., предл.последно ГПК с позоваване на посочените актове на състави на касационната инстанция. В писмен отговор насрещната страна оспорва основателността на искането за допускане на касационното обжалване и основателността на частната касационна жалба. Претендира заплащане на разноски. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: И. Т. е депозирала възражение по ч.гр.д. 9020/2020г. по описа на РС Варна срещу издадената срещу нея заповед за изпълнение по реда на чл.417,т.10 ГПК (за сумата 60 000лв. главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението 12.07.22г. и 1 200лв. разноски за заплатена държавна такса) чрез адвокат М. М., към което е приложен договор за правна защита и съдействие от 19.08.2022г. с предмет оказване на правна помощ по реда на чл.38,ал.1,т.2 ЗА в заповедното производство - ч.гр.д.№ 9020/2022г. по описа на РС Варна като е вписано договорено възнаграждение от 1 500лв., без данни то да е заплатено. Във възражението е поискано заплащането на разноски в размер на 1 500лв. След прекратяване на образуваното по реда на чл.422 ГПК исково производство поради отказ от иска от ищеца Н. Д., ответницата е подала своевременно молба чрез своя пълномощник адв. К. Т. (към отговора на исковата молба е представено пълномощно на Адв. Дружество „Т., Г. и партньори“ при Адв. Колегия В., на адв. Кр.Т., адв П. Г., адв.М. М. и на адв.Д. Д.) да бъдат присъдени разноските по делото, включително и сторените в заповедното производство. Въззивната инстанция е потвърдила отказа на първоинстанцинонния съд да присъди разноски за заповедното производство във връзка с осъществената безплатно правна защита на длъжника (по отношение на факта, че осъществената в заповедното производство защита е по реда и условията на чл.38,ал.1,т.2 ЗА, както е вписано в договора от 19.08.2022г. по делото не е имало спор). Изложени са съображенията, че дори да бъде счетено, че съдът е сезиран с легитимно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38,ал.2 ЗА, искането е неоснователно, тъй като „трайна и безпротиворечива е съдебната практика по приложението на чл.38,ал.2 ЗА, че адвокатско възнаграждение в тази хипотеза не следва за бъде присъдено, ако по делото се установи, че липсват предпоставките по чл.38,ал.1 ЗА. В конкретния случай въз основа на данните по делото не може еднозначно и\или безпротиворечиво да се приеме, че ответницата е материално затруднено лице.“ Мотивирано е, че видно от представения в исковото производство, образувано непосредствено след подадено възражение по чл.414 ГПК, договор за правна защита, длъжницата е възложила защитата по делото на същото адвокатско дружество, на което е заплатила в брой уговорения за исковото производство хонорар в размер на 5 500лв., който факт според въззивния съд, не дава основание да се приеме, че предходното възлагане на защита за заповедното производство и заплащането на посочения в договора размер от 1 500лв. е прекомерно и/извън фактическите й финансови възможности. Настоящият състав счита, че искането за допускане на частното касационно обжалване следва да бъде уважено, тъй като становището на апелативния съд по поставения в изложението въпрос: извършва ли съдът преценката за действителното наличие на законовите предпоставки адвокатът да окаже безплатно правна помощ, съответно извършва ли преценка дали лицето е материално затруднено или не, и по въпроса за предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатно правна защита, са в несъответствие практиката на касационната инстанция, споделяна от настоящия състав. Осъществена е както общата, така и допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1,предл. последно ГПК. Съгласно цитираната от обжалващата страна практика, както и съгласно определенията, постановени по ч.т.д. № 2340/2015г. на 1 т.о. на ВКС, ч.т.д. № 997/221г. на 1 т.о. на ВКС, по ч.т.д.№ 195/2012г. на 2 т.о., по ч.гр.д. № 2266/2016г. на 1 г.о. ч.т.д.№ 2492/2018г. на 2 т.о. по ч.т.д.№ 47/2021г. на 2 т.о. на ВКС и мотивите към т. 1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване, поради което дори липсата на писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Последното обстоятелство - договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл дори отсъствието на материализиран в писмен вид договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 в рамките на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед отговора на правния въпрос въззивното определение, потвърждаващо определението за отказ за присъждане на адвокатско възнаграждение за заповедното производство, основано на съображения за недоказано основание за договаряне осъществяването безплатно на правна защита поради отсъствие на данни длъжникът да е материално затруднен, е неправилно. Въззивният състав не е цитирал практиката, на която се е позовал, за да обоснове този извод. Неправилно съставът на апелативния съд е извършвал преценка за наличието на предпоставките по чл.38,ал.1 ЗА, прилагайки критерия по чл.83 ГПК и изследвайки дали посочената в договора сума, която адвокатът очаква да му бъде присъдена на основание чл.38,ал.2 ЗА при успешна защита, съответства на финансовото състояние на защитаваната безвъзмездно страна или е прекомерна за нейните възможности, още повече, че в хипотезата на чл.38,ал.2 ЗА меродавен е минималният размер на адвокатското възнаграждение, а не този, който страните са вписали като ориентир. Договаряне и реално заплащане на адвокатско възнаграждение за последвалото заповедното исково производство не е аргумент, с който да се отрече възможността същото лице да получи в предходен момент безплатна защита и не е аргумент, с който да се отрече правото на адвоката по чл.38,ал.2 ЗА. Съгласно т.12 ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Както се посочи, представеното в заповедното производство адвокатско пълномощно съдържа изявление за предоставена от адвоката безплатно правна защита. Отсъстват данни за плащане на възнаграждение - такъв довод не е наведен в процеса. Налице е отговорност на насрещната страна за разноски при прекратяване на делото, образувано по реда на чл.422 ГПК - чл.78,ал.4 ГПК. При тези изводи и след отмяна на обжалваното определение, на адв. М. В. М. от АК В. следва да се присъди на основание чл.38,ал.2 ЗА сумата 1 430лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по ч.гр.д.№ 9020/2022г. по описа на РС Варна, изчислено по правилата на чл.чл.7,ал.7 във вр. с чл.7,ал.2,т.4 от Наредбата (последната разпоредба - съобразно приложимата за спора редакция - преди изменението ДВ бр.88/2022г.). Разноски за настоящото производство не се присъждат - производството по обжалване на определение във връзка с разноските няма самостоятелен характер и не е от категорията на съдебните актове по чл.81 ГПК. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.