Определение № 11944 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10962/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Д. В. Ш. срещу определение № 1223 от 10.10.2025 г., постановено по адм. дело № 1009/2025 г. по описа на Административен съд - София област. Прави се искане за отмяна на определението и връщане на делото за разглеждане на оспорването по същество. Ответникът – министърът на правосъдието, чрез процесуалните си представители, в писмен отговор изразява становище за правилност на обжалваното определение. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционното производство е образувано по жалба на Д. В. Ш., с която претендира отмяна на мълчалив отказ на министъра на правосъдието да се произнесе по нейна жалба рег. № 94-Д-206/18.07.2025 г. във връзка с незаконосъобразно образувано изпълнително дело и неправомерни действия на държавен съдебен изпълнител. С обжалваното определение оспорването е оставено без разглеждане като недопустимо на основание чл. 159, т. 1 АПК и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съдът приема, че в случая не е формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 във вр. чл. 21, ал. 1, изр. посл. АПК, подлежащ на съдебен контрол. Този извод е обоснован със съдържанието на подадената до министерство на правосъдието, дирекция „Инспекторат“ жалба, която в едната част е квалифицирана като сигнал по смисъла на глава осма, дял втори от АПК, решението по който не подлежи на обжалване (чл. 124, ал. 2 АПК) и не съставлява индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 1, 2, 3 и 4 АПК, съответно непроизнасянето в срок по този сигнал не съставлява мълчалив отказ съгласно чл. 58, ал. 1 във вр. чл. 21, ал. 1, изр. последно АПК. Съдът счита, че в другата част на жалбата се съдържат аргументи и твърдения, които биха били релевантни в производство по обжалване действията на съдебен изпълнител, уредено в глава тридесет и девета, раздел първи ГПК, по които следва да се произнесе Окръжен съд – гр. Варна съгласно чл. 436, ал. 1 ГПК, който вече е сезиран от жалбоподателката, като непроизнасянето на министъра на правосъдието по тези оплаквания също не съставлява мълчалив отказ. Определението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд обосновава законосъобразен извод, че бездействието на министъра на правосъдието по повод отправените към него искания не формира мълчалив отказ като годен предмет на съдебен контрол. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК представлява законно презумирано отрицателно волеизявление от страна на компетентния административен орган по отправено до него искане за издаване на административен акт с конкретно предвидено съдържание. За да се определи бездействието на административен орган като мълчалив отказ, е необходимо да е налице редовно и допустимо искане, за органа да е налице нормативно установена компетентност да реши съответния въпрос и в законово установения срок същият да не се е произнесъл. При липсата на задължение за произнасяне по искането, бездействието на административния орган не представлява мълчалив отказ, тъй като срок за това по чл. 57 АПК въобще не започва да тече. По аргумент от предписанието на чл. 4, ал. 1 АПК, административните органи действат само в рамките на своята компетентност. По тази причина не може да бъде субект на мълчалив отказ орган, който не е овластен да издаде изричен такъв, т. е. не е законно овластен да се произнесе в определен срок с властническо волеизявление по искането, с което е сезиран. От данните по делото е видно, че Д. В. Ш. сезира Министерство на правосъдието, дирекция „Инспекторат“ с жалба срещу действията на държавен съдебен изпълнител при Районен съд – гр. Варна, като прави искания за извършване на незабавна проверка и установяване на определени факти във връзка с образуваното изпълнително дело (кой е държавният съдебен изпълнител, образувал делото, какви са основанията за образуването му, кой е взискателят, какви изпълнителни действия са предприети), както и за спиране на изпълнителните действия и предприемане на дисциплинарни мерки срещу държавния изпълнител при констатирани нарушения. Липсата на произнасяне на министъра на правосъдието по посочените искания мотивира жалбоподателката да сезира административния съд с жалба срещу мълчалив отказ на административния орган да удовлетвори подадената до него жалба. Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че част от исканията представляват по своя характер сигнал по смисъла на чл. 107, ал. 4 АПК. Според посочената разпоредба сигнали могат да се подават за злоупотреби с власт и корупция, лошо управление на държавно или общинско имущество или за други незаконосъобразни или нецелесъобразни действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица в съответните администрации, с които се засягат държавни или обществени интереси, права или законни интереси на други лица. Именно в този смисъл са изложените от жалбоподателката твърдения относно незаконосъобразни действия и злоупотреба с власт от страна на държавния съдебен изпълнител. Производството по подаден сигнал приключва според чл. 116 АПК с решение за отказ той да бъде уважен или с изпълнение на постановено положително решение по него. Съгласно установената съдебна практика мълчаливият отказ по подаден сигнал не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Съобразно разпоредбата на чл. 124, ал. 2 АПК не подлежи на оспорване както изричният отказ, така и мълчаливият отказ в тази хипотеза. В тази връзка правилно съдът приема, че по жалбата с характер на сигнал не е формиран мълчалив отказ по чл. 58, ал. 1 АПК и затова не е налице годен за съдебен контрол предмет на обжалване. Неоснователни са възраженията на частната жалбоподателка, че подадената от нея жалба не представлява сигнал, а искане за извършване на административни действия. Както е посочено по-горе, едно от условията за наличието на мълчалив отказ по чл. 58, ал. 1 АПК е административният орган да е сезиран с искане за издаване на административен акт, съответно за предприемане на административни действия, в рамките на неговата компетентност. По делото са налице данни, че от инспектор в Инспектората на министъра на правосъдието е изпратено писмо до председателя на Районен съд - Варна, с което е поискано копие на изпълнителното дело, справка по движението му и становище във връзка с изложените в жалбата оплаквания и твърдения. Становището на държавен съдебен изпълнител К. П., с приложено копие на материалите по изпълнително дело № 1064/2025 г., с длъжник Д. Ш. и справка от деловодната система са постъпили в министерство на правосъдието на 15.09.2025 г. При тези данни следва да се приеме, че към датата на депозиране на оспорването - 15.09.2025 г. от страна на сезирания се извършва проверка по подадения от жалбоподателката сигнал, която не е приключила. Евентуалният акт на инспектора в Инспектората към министъра на правосъдието относно неговата основателност, респ. неоснователност не би породил права и задължения за конкретно определени правни субекти. В тази връзка непроизнасянето на министъра на правосъдието не формира мълчалив отказ, подлежащ на свой ред на съдебен контрол. Исканото преустановяване, респ. спиране на предприетите принудителни изпълнителни действия, основано на доводите на жалбоподателката за извършено доброволно плащане на задължението по издадения изпълнителен лист преди образуване на изпълнителното дело, не попада в правомощията на министъра на правосъдието. Компетентен да постанови такова спиране е окръжният съд по мястото на изпълнението съгласно чл. 438 във вр. с чл. 436 ГПК. Данните по делото сочат, че Д. Ш. е обжалвала пред Окръжен съд - Варна изпълнителните действия по посоченото изпълнително дело. По искането за налагане на дисциплинарна санкция спрямо държавния съдебен изпълнител сезираният орган също не дължи произнасяне с изричен акт. Въпреки че налагането на дисциплинарни наказания на държавните съдебни изпълнители е от компетентността на министъра на правосъдието, това се извършва по негова преценка в рамките на дисциплинарно производство, протичащо в съответствие с изискванията на Закона за съдебната власт. Подадената жалба може да послужи като сигнал, въз основа на който да се инициира проверка, каквато в случая се извършва и впоследствие дисциплинарно производство, но жалбоподателката не е сред лицата, легитимирани да искат започването му, съответно компетентният административен орган няма задължение да проведе такова производство, ако прецени, че не са налице предпоставките за това. Предложение за налагане на дисциплинарно наказание на държавен съдебен изпълнител може да се прави от председателя на съответния окръжен или районен съд, както и от главния инспектор на Инспектората на министъра на правосъдието (чл. 328д, ал. 1 ЗСВ). Дисциплинарните наказания се налагат с мотивирана заповед на министъра на правосъдието, която се съобщава на лицето, привлечено към дисциплинарна отговорност (чл. 328ж и чл. 328з ЗСВ). Министърът на правосъдието няма задължение да съобщи решението си за налагане/ неналагане на дисциплинарно наказание на лицето, подало сигнал за неправомерни действия на държавен съдебен изпълнител. Право да обжалват заповедта на министъра имат дисциплинарно наказаното лице и вносителят на предложението (чл. 328и ЗСВ). При тези данни следва да се приеме, че в случая непроизнасянето на министъра на правосъдието не съставлява мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал.1 АПК, съответно не е налице годен предмет на съдебно оспорване. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че жалбата, с която е сезиран е недопустима. Допустимостта на оспорването представлява абсолютна процесуална предпоставка за образуване на делото, респективно - за разглеждане на искането по същество, поради което за нея съдът следи служебно. Възражението в частната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение поради произнасянето на съдебния състав по нередовна жалба, без да разгледа отправеното искане за освобождаване от заплащане на държавна такса за производството, не се отразява на правния му извод за недопустимост на оспорването на основание чл. 159, т. 1 АПК. Отделно от това с определение от 24.10.2025 г. жалбоподателката е освободена от заплащане на държавна такса по делото. Предвид изложеното обжалваното определение като правилно следва да се остави в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд, второ отделение