Определение № 1623 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4767/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Б. Б., Н. М. Н. и М. Н. Т., чрез адв. В. Н., срещу определение № 357/16.08.2022г. по в.гр.д.№ 116/22 по описа на АС Варна, с което е оставено без уважение искането им по чл.248 ГПК за допълване на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските. Жалбоподателите, които са ищци по делото, твърдят, че разноски им се следват предвид факта, че въззивната жалба на ответника е била отхвърлена и независимо от обстоятелството, че тяхната ( на ищците) въззивна жалба също е била отхвърлена. Насрещната страна по жалбата – ответникът „Дженерали Застраховане“ АД, я оспорва, заявявайки, че споделя мотивите в атакуваното определение на АС Варна. Настоящият състав на ВКС, като съобрази доводите на страните и данните по делото, намира частната жалба на С. Б. Б. и Н. М. Н. за основателна по следните съображения: Атакуваното определение е постановено по искане на ищците С. Б. Б., Н. М. Н. и М. Н. Т. за допълване на постановеното по делото на 07.06.2022г. решение в частта за разноските чрез присъждане в полза на всеки от тях на разноски за адвокатско възнаграждение, определено съобразно правилата на НМРАВ, за представителство пред въззивната инстанция за защита срещу въззивната жалба на ответника. За да остави искането без уважение, въззивният съд е съобразил, че развилото се пред него производство е образувано по две въззивни жалби – на ищците и на ответника; с въззивното решение жалбата на ищците е отхвърлена, а тази на ответника е уважена частично, като е отхвърлен иска на М. Т. изцяло, а в частта, с която исковете на С. Б. Б. и Н. М. Н. са уважени, първоинстанционното решение е потвърдено. Като е съобразил отхвърлянето на въззивната жалба на ищците като изход от въззивното производство, въззивният съд е приел, че след като ищците неоснователно са упражнили правото си на жалба, не им се следват разноски за въззивното производство. Според константната съдебна практика, намерила израз в определение № 28 от 26.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4596/2019 г., IV г. о.; Определение № 45 от 10.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2779/2020 г., IV г. о., Определение № 12 от 11.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1488/2020 г., I т. о.; определение № 360 от 12.5.2014 г. по ч. т. д. № 1009/2014 г. на ВКС, І т.о. и др., правилото на чл. 78 ГПК за съразмерно заплащане на разноските се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Ако последното бъде потвърдено т.е. не бъдат уважени жалбите и на двете насрещни страни, искът остава уважен в същата част, поради което ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция съразмерно/пропорционално/ на уважената част от иска, а ищецът – разноските на ответника за въззивното производство съразмерно с отхвърлената с въззивното решение част от иск. Обжалваемият интерес за всяка от страните се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. Атакуваното определение касателно двамата ищци С. Б. и Н. Н. е в противоречие с цитираните разрешения и съответно в нарушение правилото на чл. 78, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е уважил въззивната жалба на ищците С.Б. и Н.Н., но същевременно е отхвърлил въззивната жалба на ответника срещу решението по предявените от тези ищци искове. Така въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които исковете на С. и Н. са уважени до сумите от по 110 000 лв. и са отхвърлени за разликите над 110 000 лева до пълните предявени размери от по 200 000 лева. Или обжалваемият интерес е 200 000 лева за всеки иск. Адв. Н. е представлявал пред въззивния съд всеки от двамата ищци по силата на договорена безплатна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, при адвокатско възнаграждение в размер на по 5530 лева. Съобразно изхода по съществото на спора пред въззивната инстанция – исковете са уважени до 110 000 лева и отхвърлени за разликата до 200 000 лева, на ищците С. и Н. се дължат разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете ( срещу която въззивната жалба на ответника е отхвърлена) на основание чл. 78, ал.1 ГПК или по 3041,50 лева. На ищцата М. Н. Т. разноски не се следват - нейният иск е изцяло отхвърлен в резултат от уважаване на въззивната жалба на ответника. По изложените съображения атакуваното определение следва да бъде отменено и на основание чл. 248, ал.1 ГПК бъде допълнено въззивното решение, като бъде осъдено „Дженерали Застраховане“ АД да плати на С. Б. и Н. Н., на основание чл. 78, ал.1 ГПК, разноски от по 3041,50 лева за всеки –за адвокатско възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция. В частта, с която е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК на М. Т., атакуваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС