Решение № 125 от 9.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4938/2008 г.

Решение № 125 от 9.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4938/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. епархийски духовен съвет (на Българската православна църква) срещу въззивно решение от 11.06.2008 г. по гр. д. № 219/2008 г. на Бургаския окръжен съд, III гр. възз. с-в., с което е оставено в сила решение от 27.12.2007 г. по гр. д. № 1423/2007 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен иск на жалбоподателя срещу Общинска служба по земеделие и гори - [населено място] за установяване, че жалбоподателят има право на възстановяване на право на собственост върху гори с посочени площи и граници и съседи (имена на местности и различни топографски форми). В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - съдът е преценил неправилно значението на представения от жалбоподателя документ - искане за ликвидация на гръцката общност (църковно училище - [населено място]), от който е видно, че в детайлното описание на декларираните имоти фигурират и четирите претендирани гори. Документът се съхранява в централния държавен архив, а ликвидацията е била извършена съгласно Закона за приложение на конвенцията, сключена на 27.12.1919 г. между България и Гърция. Общинска служба по земеделие и гори - [населено място] и Регионално управление по горите и държавно лесничейство не изразяват становища. ВКС е допуснал касационно обжалване със свое определение от 17.02.2009 г. по въпросите за доказателствата, с които при условията на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ е допустимо да се установява правото на собственост, респективно за доказателственото значение на представения документ. По основателността на жалбата и на основание чл. 290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното: Първоинстанционният съд е отхвърлил иска и въззивното производство е образувано по жалба на С. епархийски духовен съвет, Районно управление по горите е оспорило жалбата и основателността на иска с твърдение, че представеното "Искане за ликвидация..." не притежава качествата на документ, с оглед липсата на реквизити - подпис, печат, адресат на искането, дата на издаване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеното писмено доказател ство няма качество на документ - не може да се установи кога и от кого е съставено, за да бъде характеризирано като такова по чл. 13, ал. 3 ЗВСВГЗГФ и да се направи извод, че правото на собственост по отношение на тези гори е съществувало в патримониума на Българската църква. По отношение на представения документ настоящият състав намира следното: Той е представен в препис на френски език, с препис на превод на български език, верността на превода е декларирана от преводача; озаглавен е "Искане за ликвидация на Гръцка общност (църковно училище) на С.; документът не е подписан; документът съдържа описание на имущества и тяхната оценка в златни франкове; не е посочено нито авторството на документа, нито до кого е адресиран, нито кога е съставен; върху превода на български език е положен печат на Търговската промишлена палата - Б. Жалбоподателят (ищец) дори не твърди от кой е съставен документът (кой е неговият издател), нито сочи и представя доказателства, от които това да бъде установено. не сочи и не представя и никакви други доказателства в подкрепа на основателността на иска си. Сочената от касатора практика - решения на различни съдилища по същество по искове със същата правна квалификация не съдържа разрешения на подобни случаи - уважаване на искове, подкрепени единствено от неподписани документи, поради което и съгласно чл. 291 ГПК тази практика е неприложима към настоящия спор. При преценката на документа следва да се приеме, че документът е частен, диспозитивен, неподписан. От него не може да бъде установено чие е материализираното в него изявление, нито дали документът е приложение към друг документ. На такъв документ законът не придава никаква обвързваща доказателствена сила. Във всички случаи изявлението представлява твърдение, което няма обвързваща доказателствена сила, а подлежи на самостоятелно доказване. Документът е различен от извлечение от емлячен или данъчен регистър, както и от другите изброени по вид в чл. 13, ал. 3 ЗВСВГЗГФ документи. Поради което изводът на въззивния съд за доказателственото значение на документа е правилен и при формирането му не е допуснато нарушение на закона. Правилно са приложени и последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест и поради всичко това не се установява наличието на посоченото в касационната жалба основание за неправилност и на основание чл. 293 ГПК касационната жалба е неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Страните не претендират разноски и такива не следва да се присъждат. Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение