Определение № 50186 от 13.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4401/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. В. и В. Б. В., чрез адв. Й. К., против решението на ОС Кюстендил № 260158/20.07.2021г. по гр.д.№ 533/2020г., с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касаторите срещу ЦКБ АД искове по чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на вземанията на банката по изпълнителен лист от 16.01.2014г., издаден по ч.гр.д.№ 40/2014г., РС Кюстендил, по който е образувано изпълнително дело № 20207430400008 по описа на ЧСИ Е. Х., с район на действие КОС, на обща стойност 16977,40 лева, и са присъдени разноски. Касаторите твърдят, че въззивният съд е определил момента, от който започва да тече нова погасителна давност за вземането – предмет на изпълнителния процес, в нарушение на чл. 50 ЗНА и чл. 130 ЗСВ и в противоречие с ТР № 2/26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Обосновали са допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по въпросите: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по Тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му; тече ли погасителна давност по време на висящ изпълнителен процес и от кога; за действието във времето на тълкувателните решения на ВКС и приложим ли е за определянето му чл. 50 ЗНА. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК. Ответната страна - ЦКБ АД, оспорва касационната жалба. Счита, че като съобразен изцяло с т. 10 на ТР № 2 /2015г. по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, обжалваният акт е правилен. С определение № 50317/29.09.2022г. производството по настоящото дело е било спряно на основание чл. 292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а след постановяване на такова на 28.03.2022г. – възобновено с определение № 50065/05.04.2023г. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, съгласно която ищците са длъжници на ответника по силата на изпълнителен лист от 16.01.2014г., издаден по ч.гр.д.№ 40/2014г., РС Кюстендил; по същия е образувано изпълнително дело № 18/2014г. по описа на ЧСИ Е. Х., с район на действие КОС; предприетите по това дело изпълнителни действия срещу ищците са съответно от 20.03.2014г./ 28.04.2014г. и 04.11.2019г., а на 23.12.2019г. е постановено прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 488, ал.1 т.8 ГПК; през 2020г. е образувано ново изпълнително дело по същия изпълнителен лист, което е № 8/2020г. по описа на ЧСИ Е. Х., с район на действие КОС; по него са изпратени запорни съобщения до банки на 03.02.2020г. и на 06.02.2020г.; исковата молба е подадена на 19.02.2020г. При тези факти, в приложение разрешенията по т.10 ТР № 2/26.06.2015г. и на ППВС №3/1980г. и позовавайки се на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, въззивният съд е приел, че до 26.06.2015г. погасителна давност за вземанията на банката не е текла, а след това е била прекъсната на 03.02.2020г. и на 06.02.2020г., поради което към 19.02.2020г. не е изтекъл петгодишният срок, на който се позовават ищците. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касаторите въпроси са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но разрешението им е изцяло в съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г., а именно: с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС изрично е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г., следователно до този момент то не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително, което следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/ 1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила. Следователно, докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. С оглед цитираните задължителни разрешения, в случая погасителната давност е започнала да тече на 26.06.2015г. и без значение дали след тази дата са предприемани действия, които прекъсват давността, до подаване на исковата молба – 19.02.2020г. необходимият петгодишен срок не е изтекъл. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок ( да е постановено contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв особено тежък порок касаторите не сочат, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. В заключение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и съдът