Определение № 50002 от 16.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 186/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. Б., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Г. В., против въззивно решение № 400 от 12.10.2021 г. по в.гр.д. № 1476/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 2663 от 28.07.2020 г. по гр.д. № 3324/2019 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя отрицателни установителни искове срещу „Макроадванс“ АД, [населено място], че не дължи поради погасяването им по давност следните суми: 6 904,38 лв. главница по договор за потребителски кредит от 12.10.2005 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.07.2009 г. до окончателното ѝ изплащане; 1255,85 лв. лихва, дължима за периода от 15.01.2009 г. до 22.07.2009 г.; сумата 163,20 лв. разноски по делото, както и 385 лв. юрисконсултско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 8682/2009 г. на Пловдивски районен съд, въз основа на който е образувано изп. дело № 20098220400312 по описа на ЧСИ М. С. – Ц., както и е отхвърлен искът за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата 1 222,55 лв., като получена от ответника с оглед отпадало основание – принудително изпълнение, предприето за изпълнение на погасено по давност задължение, ведно със законната лихва от 07.09.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от „Макроадванс“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Л. И., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, прецени следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК, както и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в условията на евентуалност, като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за търсеното вземане, предмет на изп.д. № 312/2009 г. на ЧСИ М. С. - Ц.. Установено е, че изпълнителното дело е образувано по изпълнителен лист от 27.07.2009 г., издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 4725/24.07.2009 г. по ч.гр.д. № 8682/2009 г. на Районен съд - Пловдив за събиране на вземането на кредитора „Макроадванс“ АД, частен правоприемник на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД – прехвърлил вземането чрез цесия от 27.08.2010 г. Между страните не се спори, че длъжникът Д. Ц. Б. не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение и същата е влязла в сила, поради което е прието, че за вземанията по изпълнителния лист е приложима давността по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. По спорния въпрос за приложението на ППВС 3/1980 г. с оглед изричната му отмяна с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., съдът е приел, че разрешенията на тълкувателното решение се прилагат от датата на постановяването му. Установено е, че на 04.08.2011 г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, но след това до 04.08.2011 г. не са извършвани изпълнителни действия, поради което изпълнителното производство е прекратено по право поради настъпила перемпция. Прекратяването на изпълнителното производство поради неизвършването на изпълнителни действия в продължение на две години не погасява вземането на взискателя, поради което с направеното на 17.12.2015 г. ново искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника давността е прекъсната. Впоследствие от наложения запор редовно са постъпвали суми с начална дата 15.07.2016 г. Съдът е направил извод, че доколкото след 04.08.2011 г. са предприемани изпълнителни действия, които са прекъсвали изтичането на погасителната давност спрямо задълженията на длъжника, то искът е неоснователен. Предвид това е отхвърлен и искът за връщане на събраните от запора суми поради отпаднало основание.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“.

2. „Ползва ли се влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение с последиците на чл. 117, ал. 2 ЗЗД?“.

3. „Само искането за предприемане на изпълнително действие, без същото да е предприето, прекъсва ли давността?

4.„Предприетите изпълнителни действия след настъпване на перемпцията по изпълнителното дело имат ли за последица прекъсване на давността за вземанията?“.

Посочени са решения на ВКС, с което се твърди противоречие по поставените въпроси.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

И четирите въпроса са относими към решаващите изводи на съда и обусловили изхода на спора, като във връзка с част от тях делото е било спряно до постановяване на ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и съответно ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС.

В първото тълкувателно решение по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е прието, че задължителното тълкуване на ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е счетено за загубило сила, поради което по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до този момент не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и същата е започнала да тече от 26.06.2015 г. Въпросът е разгледан и в мотивите на второто тълкувателно решение по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, до чието постановяване е било спряно делото. Там е прието, че правилото, че давността е започнала да тече на 26.06.2015 г. се прилага при наличието на две предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал.1, б. „ж” ЗЗД. В посоченото решение е даден и отговор на последния, поставен в изложението, въпрос, а именно, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, тъй като перемпцията е процесуален институт, който не засяга публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора.

Видно от посоченото възприетите разрешения от въззивния съд по първия, третия и четвъртия въпрос отговарят на постановената в последствие тълкувателна практика, поради което не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с приетото в практиката на ВКС и по отношение на втория въпрос. Макар и в чл. 117, ал. 2 ЗЗД да са посочени само вземанията установени „със съдебно решение“, няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК ако не е подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да установи вземането си по съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Предвид посоченото и този въпрос не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС. Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е достатъчно ясна, по приложението ѝ съществува множество съдебна практика, която няма необходимост от изоставяне, промяна или осъвременяване, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100 лв.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение