Определение № 204 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4617/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Я. Д. Х., със съдебен адрес - [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Б. Б., срещу определение №9077 от 26.07.2023 г. по ч. гр. дело № 2273/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение №33142 от 06.12.22 г. по гр.д.№53085/2021 г. на Софийския районен съд, С първоинстанционното определение е върната исковата молба поради недопустимост на иска. Въззивният съд е приел, че ищецът няма правен интерес от предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД, въпреки твърденията му че е кредитор на ответницата П. Г.-Х. за парично вземане, представляващо обезщетение за ползата, от която е лишен поради лично ползване от ответницата на целия посочен в исковата молба, съсобствен недвижим имот. За същото вземане е образувано друго дело в СРС, което е спряно поради образуваното вече дело за делба на същия имот. При уважавне на иска по чл.135 ЗЗД няма да се постигне търсената от ищеца защита на правото на собственост. В образуваното производство за делба ищецът може да изложи всички възражения и да оспори по надлежен ред транслативния ефект на сделката, легитимиращ същата като собственик. Според жалбоподателя определението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи за произнасяне на въззивния съд по въпроса, обуславящ допустимостта на иска по 135 ЗЗД за обявявяване на правно действие за относително недействително спрямо него като кредитор. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Повдигнатият въпрос, посочен по-горе, е обусловил правните изводи на въззивния съд и е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според нея искът по чл.135 ал.1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор - както на парично, така и на непарично вземане /ППВС №.1 от 29.03.1965 по г.д.№ 7/1964г./. Касае се за облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора” /чл.133 ЗЗД/. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие - увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец – и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. П. иск е облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него. По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда /правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато П. иск е обективно съединен с иск за вземането/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане - е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл.135 ЗЗД /обстоятелството, че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на П. иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност/. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл.135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и е основание за спиране на производството по П. иск. В този смисъл е ТР №2/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. дело №2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Правото по чл.135 ЗЗД на кредитор се упражнява чрез конститутивен иск, като длъжникът и третото лице - правоприемник на длъжника, имат съвместна процесуална легитимация като ответници по този иск, и при уважаването му атакуваното действие се обявява за недействително, но тази недействителност е относителна - тя ползва само кредитора, упражнил правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Предявяването на конститутивен иск в първата фаза на делбата, с изключение на този по чл.30 ЗН, е недопустимо. Разликата в правните последици от упражняване правото по чл.135 ЗЗД - действие само спрямо кредитора, с тази по чл.76 ЗН - действие спрямо всички съсобственици, изключва възможността решението по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, отнасящ се до разпореждане с идеална част от имот, да има действие спрямо другите съсобственици на същия имот, които не се легитимират като кредитори и се явяват трети лица за спора по смисъла на чл.135 ЗЗД. Недопустимо е иск по чл.135 ЗЗД да се разглежда в делбеното производство. Ето защо обжалваното определение и оставеното в сила с него определение на СРС следва да се отменят. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършването на по-нататъшни съдопроизводствени действия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.