Определение № 9909 от 16.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8986/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две частни жалби на Г. Т. К., чрез пълномощника му адв. Исов, против определение № 2685 от 20.03.2025 г. и определение № 3898 от 25.04.2025 г., постановени по адм. дело № 618/2024г. по описа на Административен съд – гр. Пловдив. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваните определения като постановени в нарушение на материалния закон и необоснованост и моли за отмяната им и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата. Ответникът - главният архитект на община Карлово, чрез процесуалния си представител - юрк. Трифонова, изразява становище за неоснователност на частните жалби и претендира присъждане на разноски. Ответникът - А. Т. К., чрез пълномощниците си адв. Лимберов и адв. Али изразява становища за неоснователност на частните жалби и претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение, намира частните жалби за процесуално допустими, като подадени от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу съдебни актове, подлежащи на касационен контрол, а разгледани по същество за неоснователни, като съображенията за това са следните: С определение № 10357/02.10.2024 г., постановено по адм. д. № 8878/2024 г. по описа на Върховен административен съд е отменено определение № 3895 от 26.04.2024 г., постановено по адм. дело № 618/2024 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив, с което е оставена без разглеждане жалбата на Г. К. срещу разрешение за строеж № 238 от 15.12.2023г., издадено от главния архитект на община Карлово и производството по делото е прекратено като делото е върнато на същия съд за продължаване на процесуалните действия, съгласно мотивите на определението. В мотивите на определението е посочено, че съдът следва да изследва наличието на предпоставките по чл. 149, ал.2, т.3 и т.4 ЗУТ във вр. с чл. 185, ал.1 и ал.2 ЗУТ и да събере необходимите за това доказателства. С обжалваното определение № 2685 от 20.03.2025 г., постановено след връщане на делото за продължаване на процесуалните действия Административен съд гр. Пловдив оставя без разглеждане жалбата на Г. К. срещу разрешение за строеж № 238 от 15.12.2023г., издадено от главния архитект на община Карлово за строеж: „Две самостоятелни жилища“ – Преустройство и промяна на предназначението на самостоятелен обект: „Жилище“ (с идентификатор № 36498.503.2741.1.14), с местоположение: на първи етаж на жилищна сграда (идентификатор 36498.503.2741.1), намираща се в поземлен имот с идентификатор 36498.503.2741 по кадастралната карта (КК) на гр. Карлово, съответстващ на УПИ ІІІ-2741, кв.121 по плана на гр.Карлово, с административен адрес: [адрес], гр. Карлово и прекратява производството по делото, поради липса на правен интерес, съгласно чл. 159, т.4 АПК. За да постанови този резултат първоинстанционният съд приема, че жалбоподателят не попада в кръга на заинтересованите лица по чл. 149 ал. 2 т. 3 и т. 4 ЗУТ във вр. с чл. 185, ал.1 и ал.2 ЗУТ, позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, поради което не е активно легитимиран да обжалва разрешението за строеж. Сочи, че с разрешеното преустройство не се засягат общи части от сградата по тяхното естество и начин на ползване и не се отнемат площи според изричните констатации на вещото лице, базирани на извършен оглед на място и приобщени по делото писмени доказателства, включително в графичния им вид. Излага, че в одобрения проект е предвидено преграждане на преддверие към две стаи и санитарен възел, което не служи за общо ползване при движението на обитателите между отделните етажи вътре в стълбищната клетка, а служи само за движение между тези стаи, които са собствени на А. К.. Посочва, че общата за ползване стълбищна клетка е осигурена с необходимите площадки и рамена без в нея да се включва правата стълба между двете части от съществуващия самостоятелен обект, предмет на преустройството, които са на различни нива като преграждащото се с одобрения проект преддверие не представлява част от общата за ползване стълбищна клетка в сградата. Констатира, че в наличните документи за собственост няма данни за определяне на граници и квадратура на общи части, за делба на ползването на такива между съсобствениците в сградата. Приема, че за изпълнение на процесното преустройство не са предвидени съществени промени в инсталациите на сградата, засягащи общите вътрешни мрежи. Констатира, че по предвижданията на одобрения проект, за извършване на преустройството не се засягат общи помещения и общи площи и не се променя предназначението на такива. Не се изменят съществено общи части на сградата. Сочи, че прекарването на нови инсталации става през общи помещения, но не се засягат помещения на отделни собственици. Свързването на нова вътрешна ВиК - инсталация с общ вертикален водопроводен клон става през обслужващи помещения и през собствени за възложителя на строежа помещения, като по тези съображения прави извод, че процесното преустройство се вмества в нормата на чл.185, ал.1 от ЗУТ. По изложените съображения приема, че за жалбоподателя, като лице извън кръга на лицата по чл. 149 ал. 2 т. 3 и т.4 ЗУТ във връзка с чл. 185 ал. 1 и ал.2 ЗУТ, не е налице правен интерес от оспорване на разрешението за строеж (РС) като оставя без разглеждане жалбата му и прекратява производството по делото. Обжалваното определение е постановено в съответствие на материалния закон и е обосновано. Съгласно чл. 147, ал.1 АПК допустимостта на съдебното производство по оспорване законосъобразността на индивидуален административен акт е обвързана с наличието на правен интерес за жалбоподателя, който в конкретния случай по отношение на разрешенията за строеж, произтича от попадането му в кръга на лицата, очертан изрично от специалната норма на чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. Тази разпоредба очертава кръга на заинтересованите лица в производството по издаване на разрешение за строеж, за които законодателят признава право на жалба срещу разрешенията за строеж. С обжалваното разрешение за строеж (РС) № 238/15.12.2023 г., издадено от главния архитект на Община Карлово е разрешено на А. Т. К., собственик на първи етаж от жилищната сграда да изгради обект: „Две самостоятелни жилища“ – Преустройство и промяна на предназначението на самостоятелен обект: „Жилище“ (с идентификатор № 36498.503.2741.1.14), с местоположение: на първи етаж на жилищна сграда (идентификатор 36498.503.2741.1), намираща се в поземлен имот с идентификатор 36498.503.2741 по кадастралната карта (КК) на гр. Карлово, съответстващ на УПИ ІІІ-2741, кв.121 по плана на гр.Карлово, с административен адрес: [адрес], гр. Карлово. По делото не е спорно, че жалбоподателят Г. Т. К. е собственик на втори жилищен етаж от сградата. Правилно първоинстанционният съд приема, че жалбоподателят не попада в кръга на заинтересованите лица по чл. 149, ал.2, т.2 ЗУТ. Съгласно цитираната разпоредба в случаите на преустройство и промяна на предназначението на заварен строеж, какъвто е процесния случай, заинтересовани да оспорват разрешението за строеж са лицата по чл. 38, ал. 3 и 4 и чл. 39, ал. 2 ЗУТ. Разпоредбите на чл. 38, ал.3 и ал.4 ЗУТ са неприложими, тъй като касаят извършване на преустройство и промяна на предназначението на жилищно помещение или на самостоятелно жилище в кабинет за здравни нужди, за офис или за ателие за индивидуална творческа дейност или за магазин, какъв настоящия случай не е. За да се обуслови приложението на чл. 39, ал.2 ЗУТ задължително условие е преустройството на сградата да е свързано с достъп на външни лица, докато в случая се касае за преустройство и промяна предназначението на съществуващо жилище, което се разделя на две жилища и с оглед на предназначението не предвижда масов достъп на външни лица. Законосъобразен е изводът на първоинстанционният съд, направен след подробен анализ на събраните по делото доказателства и съобразявайки указанията дадени от Върховния административен съд, с оглед предмета на оспорения акт, че жалбоподателят не е заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал.2, т.3 и т.4 ЗУТ, които препращат към разпоредбите на чл. 185, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, имащо право да обжалва издаденото РС. От събраните по делото писмени доказателства, включително и заключението на изготвената съдебно-техническа експертиза, съгласно указанията дадени с определение № 10357/02.10.2024 г. по адм.д. № 8878/2024 г. по описа на Върховния административен съд се установява, както беше посочено и по-горе, че преустройството, предмет на оспореното РС, се изразява в разделяне на самостоятелен обект, представляващ „Жилище“ с идентификатор 36498.503.2741.1.14 в жилищна сграда, находяща се в ПИ с ИД № 36498.503.2741 по КККР на гр.Карлово, съответстващ на УПИ ІІІ-2741, кв.121 по УП - Карлово, собственост на А.К. на две отделни жилища като при това разделяне не се завземат или съществено изменят общи части на жилищната сграда, както и не се променя предназначението на общи части, поради което обосновано първоинстанционният съд приема, че е налице хипотезата на чл. 185, ал. 1, т. 1-7 от ЗУТ, при която не се изисква съгласие на останалите собственици на етажната собственост. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че правата стълба, свързваща двете части от съществуващия самостоятелен обект, предмет на преустройството, изградена заради различните нива на старата сграда и новата пристройка представлява обща част от къщата. В заключението си вещото лице посочва, че преграждащото се с одобрения проект предверие не представлява част от общата за ползване стълбищна клетка в сградата и подчертава, че това пространство също е заградено на втория етаж, собствен на касатора. Също така в наличните по делото документи за собственост няма данни за определяне граници и квадратура на общи части, за делба на ползването на такива между съсобствениците в сградата. Законосъобразен е изводът на съда, че Г.К. не е заинтересовано лице и по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 4 ЗУТ, тъй като не са налице предпоставките по чл. 185, ал. 2 ЗУТ, която е приложима само ако е налице хипотеза, излизаща извън случаите по чл. 185, ал. 1, т. 1 - 7 ЗУТ. В случая, както правилно приема първоинстанционният съд процесното РС не излиза извън тези случаи. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че предверието на кота +2,34 м., предвидено за преграждане на жилището на първия етаж, представлява обща част по аргумент от чл. 38, ал.1от Закона за собствеността (ЗС). Както е посочено в експертизата на вещото лице, това предверие по предназначение не служи за общо ползване, а обслужва единствено помещенията на този етаж и се ползва от собственика на първия етаж, поради което не може да се приеме, че представлява обща част. Наведените от частния жалбоподател доводи за нищожност на процесното разрешение за строеж при липса на правен интерес за жалбоподателя не следва да бъдат обсъждани. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно, поради което същото следва да бъде оставено в сила. С второто обжалвано определение № 3898 от 25.04.2025 г. е допълнено определение № 2685 от 20.03.2025 г. по същото дело в частта на разноските, като Г. К. е осъден да заплати на Община Карлово разноски в размер на 200 лв. и на А. Т. К. разноски в размер на 1860 лв., тъй като такива не са били присъдени с определение № 2685 от 20.03.2025 г., с което производството по делото е прекратено. Този процесуален пропуск е отстранен от съда по искане на А. К. и на главния архитект на Община Карлово, като с определение № 3898 от 25.04.2025 г. по делото, предмет на оспорване, съдът допълва определението за прекратяване на съдебното производство в частта за разноските. И втората частна жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: Правото на разноски зависи от изхода на правния спор и възниква за страната, в чиято полза е постановен съдебният акт. По аргумент от чл. 143, ал.3 АПК (ДВ, бр. 15 от 2021 г.) при прекратяване на производството, каквато е настоящата хипотеза, ответникът има право на разноски, ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Правото на страната за присъждане на разноски обаче не се реализира служебно от съда, а следва да бъде упражнено по процесуален ред със съответно искане в този смисъл. От представените по делото доказателства е видно, че главният архитект на Община Карлово е представляван по адм.д. № 618/2024 г. по описа на Административен съд гр.Пловдив, както и по адм.д. 8878/2024 г. по описа на Върховния административен съд от юрисконсулт, който изразява становища по жалбата и прави искане за присъждане на разноски по делото – юрисконсултско възнаграждение. Възнаграждение за юрисконсулт се присъжда за активно участие на същия в процесуалните действия извършвани пред съда. Отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. В случая съдът правилно е установил, че по делото е участвал юрисконсулт, който е проявил процесуална активност, поради което правилно са присъдени от съда разноски за двете инстанции за процесуално представителство от по 100 лв. или общо 200 лв. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че административният орган с поведението си е дал повод за завеждане на делото, предвид, че жалбата на К. е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т.4 АПК – липса на правен интерес от оспорването. Законосъобразен е и изводът на първоинстанционният съд за присъждане на разноски в полза на заинтересованата страна. Нормата на чл. 143, ал. 4 АПК предвижда, че когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, право на разноски имат и заинтересованите страни, за които актът е благоприятен, какъвто в случая е А. К.. По делото е представен договор за правна защита и съдействие и фактура, удостоверяваща заплащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 1133,33 лв. и 226,67 начислен ДДС към същото или общо 1360 лв., което е в минималния размер за дела по Закона за устройство на територията, съгласно чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. По делото са представени доказателства от А. К. за заплатен депозит за изготвена съдебно-техническа експертиза в размер на 500 лв., които правилно са присъдени от първоинстанционния съд. Поради изложеното настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна и на това обжалвано определение, поради което съдебният акт като правилен и обоснован следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалните представители на ответниците - главен архитект на Община Карлово и А. Т. К. за присъждане на разноски за производството по обжалване на определение № 2685 от 20.03.2025 г. по адм.д. № 618/2024 г. по описа на Административен съд – гр.Пловдив, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Община Карлово сума в размер на 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и на А. Т. К. сума в размер на 1000 (хиляда) лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,