Определение № 60449 от 14.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2392/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат И. И. – С. в качеството на процесуален представител на И. С. М. чрез неговата майка и законен представител А. Г. срещу определение № 10228 от 5. 08. 2021 г. по в. гр. д. № 6215/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решение № 10411 от 9. 06. 2021 г. по същото въззивно дело в частта за разноските, като й се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА за производството пред въззивната инстанция. Частната жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради незаконосъобразност и необоснованост. Излага доводи, че изводът на въззивния съд, че не е налице основание за присъждане на адвокатско възнаграждение на представлявалия ищеца, въззивник И. С. М. адвокат-пълномощник не е съобразен с резултата по делото, а именно потвърждаване на първоинстанционното решение по отношение на присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. Твърди, че въззивният съд е следвало да определи адвокатско възнаграждение на адвокат-пълномощника на ищеца, ангажиран по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразно защитения материален интерес по насрещната въззивна жалба на ответника според потвърдената осъдителна част на първоинстанционния акт, прилагайки правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] не е депозирал отговор на частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на частната жалбоподателка и данните по делото прие следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по в. гр. д. № 6215/2019 г. на Софийски апелативен съд е образувано по въззивна жалба на ищеца и насрещна въззивна жалба на ответника, като ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в частите, с които предявените искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и на обезщетение за имуществени вреди във връзка с травматични увреждания, получени при ПТП на 12. 09. 2014 г., са отхвърлени съответно за сумата над 42 000 лв. до 100 000 лв. и за сумата над 532 до 760 лв., а ответникът-застраховател е обжалвал първоинстанционното решение в осъдителните му части, с които на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ на ищеца са присъдени обезщетение за неимуществени вреди в размер на 42 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 532 лв., заедно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 12. 09. 2014 г. до окончателното им изплащане. С въззивното решение първоинстанционният акт е обезсилен в частта, с която „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на ищеца И. М. законната лихва върху присъдените обезщетения за неимуществени и имуществени вреди за периода от 12. 09. 2014 г. до 16. 11. 2016 г. В останалите му обжалвани от страните части първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е преценил, че с оглед изхода на спора на страните не следва да се присъждат разноски. С молба, подадена в срока по чл. 248 ГПК, адвокат И. И.-С. в качеството й на пълномощник на ищеца, е поискала изменение на въззивното решение в частта за разноските, като й се присъди адвокатско възнаграждение с оглед защитата на ищеца по въззивната жалба на застрахователя и резултата по делото. За да остави без уважение искането по чл. 248 ГПК, въззивният съд е приел, че не е налице основание застрахователят да бъде осъден да заплати на адвокат И.-С. адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА, тъй като въззивната жалба на ищеца не е уважена, а насрещната въззивна жалба е частично уважена. Определението е неправилно. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА в случаите на предоставени безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. Осъществяването на предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА задължава съда да определи адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като осъди другата страна да го заплати. Разпределянето на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция /чл. 81 ГПК/. Във въззивното производство страните имат право на разноски като обжалваемият интерес за всяка от тях се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право на разноски съобразно отхвърлената част от въззивната жалба, съответно на процесуалния й представител по пълномощие – адвокат се дължи адвокатско възнаграждение по силата на чл. 38, ал. 2 ЗА. В случая въззивният съд не е уважил въззивната жалба на ищеца, но същевременно е обезсилил първоинстанционното решение само в частта за присъдената законна лихва върху застрахователните обезщетения за периода от 12. 09. 2014 г. до 16. 11. 2016 г. и е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ са уважени до сумата от 42 000 лв. – искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и до сумата от 532 лв. – искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди. С оглед осъществената защита по насрещната жалба на застрахователя от страна на ответника по нея-ищец чрез депозиране на отговор на жалбата и участие в откритото заседание пред въззивния съд и договореното предоставяне на безплатна помощ на основание чл. 38, ал. 1 ЗА на ищеца, представляван от неговата майка и законен представител А. Г., от пълномощника му адвокат И. И.-С. на последната следва да бъде присъдена с оглед обжалваемия интерес и отхвърлената част на въззивната жалба на застрахователя общата сума от 1692, 60 лв. /чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. Следва да се изтъкне, че в договора за правна помощ и съдействие, сключен между ищеца, представляван от неговата майка и законен представител, и посочения адвокат-пълномощник, изрично е уговорено, че процесуалният представител ще го защитава безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗА пред въззивната инстанция. Ответникът-застраховател не оспорва осъществяването на посочените предпоставки по чл. 38, ал. 1 ЗА за сключването на договор между ищеца и адвокат И.-С. при тези условия. По изложените съображения обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, а именно за изменение на въззивното решение в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК, като се осъди „Застрахователна компания Лев инс“ АД да заплати на адвокат И. И.-С. адвокатско възнаграждение в размер на 1692, 60 лв. за въззивното производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение