Определение № 31 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4192/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 34406/20.11.2019 г. на Д. Т. Д.-Р. и частна касационна жалба с вх. № 34403/20.11.2019 г. на Д. П. Р., подадени срещу определение № 2192/25.07.2019 г., постановено по частно гр. дело № 1202/2019 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено решение № 941/06.03.2019 г. по гр. дело № 2290/2013 г. на Варненския районен съд, в частта му по чл. 248 от ГПК (имаща характера на определение), с която е оставена без уважение молба с вх. № 7423/31.01.2019 г. на двете жалбоподателки за изменение и допълване на решение № 5315/21.12.2018 г., постановено по същото първоинстанционно гр. дело № 2290/2013 г., в частта за разноските по делото, чрез присъждане на жалбоподателката Д. Р. на адвокатски хонорар в пълния предвиден в Нар. № 1/2004 г. за МРАВ размер за делбеното производство, както и чрез отпадане и/или намаляване на размера на определените от първоинстанционния съд задължения за разноски към бюджета на съдебната власт и към насрещната страна и за присъждане на допълнителни разноски в полза на жалбоподателките. С определение на настоящия съдебен състав на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено по частно гр. дело № 4191/2020 г., последното дело е присъединено, на основание чл. 213 от ГПК, към настоящото частно гр. дело № 4192/2020 г. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на настоящото дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. Присъединеното дело е образувано по частна жалба с вх. № 262189/21.07.2020 г., подадена от същите две жалбоподателки Д. и Д. Р. срещу определение № 2601/07.07.2020 г., постановено по същото частно гр. дело № 1202/2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение молба с вх. № 37278/13.12.2019 г. на двете жалбоподателки за допълване на определение № 2192/25.07.2019 г., обжалвано с частните касационни жалби с вх. №№ 34406/20.11.2019 г. и 34403/20.11.2019 г. на жабоподателките. Съдът намира, че трите частни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащи на обжалване определения на въззивния съд. И в трите жалби се излагат оплаквания и съображения за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваните определения, постановени от окръжния съд. Насрещната страна – ответникът по трите частни жалби К. П. Р. не е подал отговори на жалбите. Обстоятелствата по делото са следните: С постановеното във втората фаза на делбеното производство решение № 5315/21.12.2018 г. първоинстанционният съд е постановил извършването на допуснатата по делото съдебна делба да стане чрез изнасяне на публична продан на поземлен имот, две сгради и гараж; осъдил е страните да заплатят държавни такси и разноски по делото. С молбата си с вх. № 7423/31.01.2019 г. двете жалбоподателки са направили искания за допълване по реда на чл. 250 от ГПК, евентуално – за поправка по реда на чл. 247 от ГПК на решение № 5315/21.12.2018 г. в частта му относно извършването на съдебната делба, както и за допълване и изменение по реда на чл. 248 от ГПК на същото решение в частта му относно разноските и държавните такси по делото, включително – и за освобождаване от такива на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателката Д. Д.-Р.. С решение № 941/06.03.2019 г. първоинстанционният съд, на основание и по реда на чл. 250 от ГПК е допълнил решение № 5315/21.12.2018 г. относно индивидуализацията на двете сгради и гаража; оставил е без уважение в останалата част искането на жалбоподателките за допълване на основание и по реда на чл. 250 от ГПК на решение № 5315/21.12.2018 г. относно извършването на съдебната делба; оставил е без уважение изцяло евентуалното искане на жалбоподателките за поправка на основание и по реда на чл. 247 от ГПК на очевидна фактическа грешка в решение № 5315/21.12.2018 г. в частта му относно извършването на съдебната делба; оставил е без уважение всички искания на жалбоподателките за допълване и изменение на основание и по реда на чл. 248 от ГПК на решение № 5315/21.12.2018 г. в частта му относно разноските и държавните такси по делото (включително – искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК). Жалбоподателката Д. Д.-Р. е подала жалба (наименована „частна“) с вх. № 25988/09.04.2019 г., с която е обжалвала изцяло така постановеното първоинстанционно решение № 941/06.03.2019 г. Жалбоподателката Д. Р. е подала частна жалба с вх. № 25987/09.04.2019 г., с която е обжалвала решение № 941/06.03.2019 г. само в частта относно разноските и държавните такси по делото. Както вече беше посочено, с определение № 2192/25.07.2019 г. въззивният съд се е произнесъл само по направените с двете частни жалби оплаквания във връзка с исканията на двете жалбоподателки по чл. 248 от ГПК относно разноските и държавните такси по първоинстанционното делбено производство; като в мотивите към това определение окръжният съд е приел, че е сезиран само с тези оплаквания и искания. С молбата си с вх. № 37278/13.12.2019 г. двете жалбоподателки са поискали от въззивния съд да допълни така постановеното определение № 2192/25.07.2019 г., чрез произнасяне и по исканията им за допълване по реда на чл. 250 от ГПК на първоинстанционното решение № 5315/21.12.2018 г. относно извършването на съдебната делба, както и по техни искания по чл. 248 от ГПК – за изменението и допълването му относно разноските и държавните такси по делото. Както вече беше посочено, с определение № 2601/07.07.2020 г. окръжният съд е оставил без уважение тази молба, като в мотивите към това определение отново е приел, че с двете „частни“ жалби с вх. №№ 25988/09.04.2019 г. и 25987/09.04.2019 г. бил сезиран само с претенции на жалбоподателките за редуциране на присъдените държавни такси и разноски в първоинстанционното производство, както и че с предходното си определение № 2192/25.07.2019 г. се произнесъл по целия спорен предмет, въведен с жалбите. При така установените обстоятелства по делото, настоящата инстанция намира, че следва да допусне касационното обжалване на въззивното определение № 2192/25.07.2019 г. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – с оглед извършването на служебната проверка относно неговата процесуална недопустимост, каквито оплаквания са изложили и жалбоподателките в частните си касационни жалби срещу това определение. При извършването на тази касационна проверка, съдът намира обжалваното определение № 2192/25.07.2019 г. за процесуално недопустимо като съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 3 от ГПК, съдебното решение, постановено по реда на чл. 250 от ГПК (независимо дали с него се уважава или отхвърля искането за допълването на основното решение), подлежи на обжалване по общия ред; а съгласно разпоредбата на чл. 247, ал. 4 от ГПК, съдебното решение, постановено по реда на чл. 247 от ГПК (независимо дали с него се уважава или отхвърля искането за поправката на основното решение), подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване основното решение. Следователно, в случая жалбата с вх. № 25988/09.04.2019 г., подадена от жалбоподателката Д. Д.-Р., макар и наименована „частна“, има характера и по своята същност е въззивна жалба, тъй като с нея е обжалвано изцяло първоинстанционното решение № 941/06.03.2019 г., което е постановено по реда на чл. 250 от ГПК (по главното искане на жалбоподателките за допълване на основното решение № 5315/21.12.2018 г. в частта му относно извършването на съдебната делба) и по реда на чл. 247 от ГПК (по евентуалното искане на жалбоподателките за поправка на основното решение № 5315/21.12.2018 г. в частта му относно извършването на съдебната делба), както и по реда на чл. 248 от ГПК (по акцесорните искания на жалбоподателките за изменение и допълване на основното решение № 5315/21.12.2018 г. в частта му относно разноските и държавните такси по делото). Жалбата с вх. № 25987/09.04.2019 г., подадена от жалбоподателката Д. Р., действително е частна жалба, тъй като с нея първоинстанционното решение № 941/06.03.2019 г. е обжалвано само в частта относно разноските и държавните такси по делото, в която част това първоинстанционно решение има характера на определение по чл. 248 от ГПК. При това положение, съгласно разпоредбите на чл. 250, ал. 3 и чл. 247, ал. 4 от ГПК, пред окръжния съд е следвало да бъде образувано, не частно, а въззивно гражданско производство по реда на гл. ХХ (чл.чл. 258-273) от ГПК, в рамките на което е следвало да бъдат разгледани (включващо и служебната проверка относно тяхната процесуална допустимост) както въззивната жалба с вх. № 25988/09.04.2019 г. на Д. Д.-Р., така и частната жалба с вх. № 25987/09.04.2019 г. на Д. Р. срещу първоинстанционното решение № 941/06.03.2019 г. Въпросът относно дължимите по делото разноски и държавни такси от страните е акцесорен и обусловен от разрешаването на материалноправния спор между тях, а също и от непосредствено и тясно свързания с него процесуалноправен въпрос по чл. 250 от ГПК – дали с основното съдебно решение материалноправният спор е разрешен изцяло, респ. – и как следва да бъде отстранен този порок, ако това решение действително е непълно. С оглед на това, процесуално недопустимо е съдът да се произнася по въпроса относно разноските и държавните такси по делото, преди да се е произнесъл по разрешаването на материалноправния спор, респ. – и по въпросите, повдигнати по реда на чл. 250 от ГПК. При това положение, обжалваното въззивно определение № 2192/25.07.2019 г., с което в случая въззивният съд се е произнесъл само по въпросите относно разноските и държавните такси, дължими в първоинстанционното делбено производство по делото, не е само непълно, а и е процесуално недопустимо, т.е. – страда от по-тежкия порок. Това от своя страна влече процесуална недопустимост и на обжалваното определение № 2601/07.07.2020 г., с което окръжният съд е отказал да допълни основното си – процесуално недопустимо определение № 2192/25.07.2019 г. В заключение – предвид всичко гореизложено, двете обжалвани определения №№ 2192/25.07.2019 г. и 2601/07.07.2020 г. следва да бъдат обезсилени, а делото следва да се върне на окръжния съд за разглеждане от друг негов въззивен състав – по реда на въззивното производство (гл. ХХ – чл.чл. 258-273 от ГПК), съобразно изложеното по-горе – на въззивната жалба с вх. № 25988/09.04.2019 г. на Д. Д.-Р., както и на частната жалба с вх. № 25987/09.04.2019 г. на Д. Р., респ. – за постановяване на процесуално допустимо въззивно решение по тях (в частта по частната жалба – с характера на въззивно определение по чл. 248 от ГПК). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение