Определение № 2216 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 132/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Б. Б. Н., действащ чрез настойника си И. Г. И., чрез процесуалния представител адвокат Р. А., против определение № 16738 от 10.09.2025 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 20984 от 27.10.2025 г., постановени по в. гр. д. № 8564/2025 г. на Софийския градски съд, в частта, с която е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за постановяване на привременни мерки чрез предоставяне на лек автомобил марка „Субару“, модел „Форестер“, рег. [рег.номер на МПС], номер на рама J., с номер на двигателя E., цвят - зелен за ползване на съделителката Д. Б. Н. до окончателното извършване на делбата, респективно за осъждането й да заплаща на жалбоподателя месечен наем в размер на 250 лв. за ползването на този автомобил. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Поддържа се, че неправилно съдът е приел, че макар по делото да е прието за безспорно, че допуснатия до делба лек автомобил е в държане на съделителката Д. Н., то няма доказателства, че същата го ползва лично или чрез другиго, защото талоните на автомобила се намират в настойника на ответника, което я възпрепятствало да ползва автомобила с оглед разпоредбата на чл.101, ал.1, т.2 ЗДвП. Посочено е, че в нито една от алинеите на чл. 101 ЗДвП не се визира задължение при управление на МПС водачът да носи талон. Изложени са съображения, че действително при управление на МПС в България е необходимо водача винаги да носи със себе си валидното свидетелство за управление на МПС, както и документите за регистрация на автомобила и документа за валидна застраховка „Гражданска отговорност“, като управлението на МПС без малък талон е основание за ангажиране административнонаказателната отговорност на водача, но не означава, че едно лице не може да ползва автомобила. Изложени са доводи, че възможността за ползване на вещ е обусловено от възможността за достъп до вещта, а с отговора на исковата молба е заявено, че процесното МПС и ключовете за него, са в държане на съделителката Д. Н.. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, ответникът по жалбата Д. Б. Н., чрез пълномощника си адвокат К. С., е подала отговор, с който изразява становище за неоснователност на частната жалба и за законосъобразност и правилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с оглед разпоредбата на чл. 344, ал. 3 ГПК, в която е предвидено изрично, че определението по ал. 2 на същата разпоредба може да се обжалва с частна жалба. Съгласно указанията по тълкуването и прилагането на чл. 344, ал. 2 ГПК, дадени с точка 6 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за съдилищата, споровете по чл. 344, ал. 2 ГПК се разглеждат двуинстанционно, като ВКС се произнася по жалби срещу тези определения в случаите, когато са постановени за пръв път от въззивен съд, каквато е и настоящата хипотеза. Разгледана по същество същата е неоснователна. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че за основателността на претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК, съделителят следва да докаже, че вещта е съсобствена между страните; че същата не може да се ползва от двамата съсобственици едновременно; че се ползва лично или чрез друго лице само от единия съсобственик; размерът на средния пазарен наем, насрещната страна по претенцията за привременни мерки следва да докаже, че вещта може да се ползва от всички съделители, респективно, че им е предоставена възможност да я ползват. Прието е, че по отношение на лекият автомобил липсва спор и се доказва, че е съсобствен между страните. Прието е, че липсват доказателства, че автомобилът се ползва лично или чрез друго лице само от единия съсобственик. Посочено е, че макар по делото да е прието за безспорно, че процесният лек автомобил е в държане на ищцата, още в отговора на исковата молба е заявено, че талоните от този автомобил се намират в настойника на ответника, което възпрепятства ищцата да ползва необезпокоявано и законосъобразно автомобила, тъй като съгласно чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДвП водачът на моторно превозно средство е длъжен да носи свидетелство за регистрация на моторното превозно средство, което управлява, поради което и претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК е оставена без уважение като неоснователна. Обжалваното определение е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 2 ГПК с решението по допускане на делбата или по-късно, ако всички сънаследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците кои имоти ще ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да заплащат на другите срещу ползването. Основателността на претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК е предпоставена от кумулативното наличие на следните предпоставки: допуснатия до делба имот да се използва изключително само от един от съделителите, който е насрещна страна по тази претенция; да се създават пречки от последния спрямо останалите съделители да ползват имота съобразно правата си в общата вещ; да има възможност за разпределение на ползването му помежду им съобразно тези права, съответно при обективна невъзможност за това да се заплаща обезщетение в размер на средномесечния наем. По смисъла на чл. 344, ал. 2 ГПК под „използване“ следва да се разбира, както прякото служене с вещта, така и използването й чрез трети лица. В конкретния случай, по делото не е проведено пълно и главно доказване на фактите, относими към уважаване на претенцията за определяне на привременни мерки, а именно – ответникът по делото да е поискал да ползва лично съсобствения автомобил съобразно правата си и ищцата да е възпрепятствала това ползване, още повече, че същата включително и в отговора на частната жалба и в настоящото производство е заявила, че не желае да ползва автомобила и иска той да бъде предоставен за ползване на ответника. По изложените съображения искането на Б. Б. Н. по чл. 344, ал. 2 ГПК се явява неоснователно и правилно е отхвърлено от въззивния съд. Предвид гореизложеното, настоящият състав намира частната жалба за неоснователна, а обжалваното определение за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,