Определение № 4285 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3654/2022 г.
ВКСIV гражданско отделение29.11.2022 г.докладчик Мария Христова
Диспозитив
ПОТВЪРЖДАВА определение №248/14.09.2022г., постановено по ч.гр.д. № 943/2022г. на Върховния касационен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от М. Д. М. срещу определение №248/14.09.2022г., постановено по ч.гр.д. № 943/2022г. на Върховния касационен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за освобождаването му от заплащане на „всички държавни такси/разноски“ в производството, на основание чл.5, б.“о“ от Закона за държавните такси. Жалбоподателят излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди, че нормата на чл.5, б.“о“ от Закона за държавните такси създава изключение от общия принцип залегнал в Конституцията на Република България, че гражданите дължат заплащане на държавни такси. Твърди, че въпросът за приложението на посочената разпоредба на закона е разрешаван противоречиво в практиката на върховните съдилища, поради което са налице основания за постановяване на тълкувателно решение по него. По същество претендира отмяна на определението и постановяване на друго, с което да бъде освободен от заплащане на дължимите за производството такси и разноски, на основание чл.5, б.“о“ от ЗДТ, тъй като е лице с увреждания, за което обстоятелство е представил доказателства. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Производството по ч.г.д.№943/2022г. на Върховен касационен съд е било образувано по частна жалба от М. Д. М. срещу определение №2506/28.09.2021г. по ч.г.д.№2094/2021г. на Апелативен съд – София. С определение №110/24.03.2022г. подадената жалба е оставена без разглеждане, а производството ред ВКС е било прекратено като недопустимо, на основание чл.274, ал.4 от ГПК. Срещу последното е постъпила частна жалба от М. Д. М.. В хода на администрирането ѝ, жалбоподателят е направил искане за освобождаването му от заплащане на дължимите за производството държавни такси и разноски, на основание чл.5, б.“о“ от Закона за държавните такси, като лице с увреждания, за което представил доказателства. Изводът в обжалваното определение за неоснователност на искането за освобождаване на жалбоподателя от заплащане на дължимите за производството такси и разноски, по реда на чл.5, б.“о“ от ЗДТ е правилен и съобразен с процесуалния закон. За да бъде освободена страна по делото от заплащане на държавни такси и разноски в производството, е необходимо да са налице предвидените в чл.83 от ГПК предпоставки. Когато освобождаването се иска поради наличие на материално затруднение, преценката за това дали молителят разполага с материални възможности, средства и/или имущество за заплащането им се прави въз основа на цялостен анализ на данните за имущественото състояние на лицето, неговото семейно положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички други обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задълженията свързани с упражняваните от него процесуални права, отнесени към съответния размер на разходите за цялостното развитие на производството. Тази преценка винаги е конкретна и се извършва в хода на всяко отделно производство, като имущественото и семейното положение на молителя може да бъде установено с декларация или с представяне на доказателства. Обстоятелството, че молителят е лице с увреждания не е предвидено като самостоятелно основание за освобождаването му от заплащане на такси и разноски по реда на чл.83 от ГПК. То е едно от всички обстоятелства, които следва да бъдат съобразени от съда при постановяване на акта по ал.2 на чл.83 от ГПК. Сочената от молителя разпоредба на чл. 5, б. „о“ ЗДТ не намира приложение в конкретния случай, тъй като тя е приложима само по отношение на определения в нея кръг от лица /с увреждания, бременните и майките с деца до 6-годишна възраст, сираците/ и в изрично посочените хипотези /на прехвърляне от едно учебно заведение в друго, от една специалност или форма на обучение в друга по здравословни причини, установени със заключение на медицинска комисия/. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, част от която е обективирана в определения по ч.т.д.№3504/2014г. на ІІ т.о.; ч.г.д.№6483/2014г. на ІV г.о. и ч. гр. д. № 943/2020 г. на I г.о., поради което не е налице противоречива съдебна практика, която да обоснове необходимост от образуване на тълкувателно дело относно приложението на чл.5, б.“о“ от ЗДТ, по реда на чл.292 от ГПК. Налице е и изменение на разпоредбата, което създава яснота за хипотезите, в които същата е приложима. В заключение, съдът намира, че подадената жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение