Определение № 629 от 21.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 369/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на „ВМТ-23“ ООД, гр. Игнатиево, подадена чрез процесуалния представител адв. Христанов, срещу определение № 10443 от 30.09.2025 г. по адм. дело № 2221/2025 г. на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата му против решение от Протокол № 3/ОД 04.02-05/31.07.2025 г. на Комисията по чл. 49, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за поставяне на преместваеми обекти по смисъла на чл. 56, ал. 1 от Закона за устройство на територията /НУРППО/, приета от Общински съвет – Варна, и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на оспорваното определение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се неговата отмяна и връщане на делото със задължителни указания по прилагане на закона, както и присъждане на разноски за държавна такса. Ответникът – район „Одесос“, Община Варна, чрез процесуалния представител юрк. Младенова, представя възражение по частната жалба, в което изразява становище за нейната неоснователност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е постъпила в срок и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна. Предмет на обжалване пред Административен съд – Варна е решение, обективирано в Протокол № 3/ОД 04.02-05/31.07.2025 г., с което Комисията по чл. 49, ал. 1 от НУРППО е отказала да одобри подадено от „ВМТ-23“ ООД заявление с вх. № АУ122897ОД/11.12.2024 г. за издаване на разрешение за поставяне на преместваем обект тип „маси пред заведение за бързо хранене“, поради наличие на несъответствие с изискванията на чл. 23, ал. 4 от НУРППО – затрудняване на достъпността и проходимостта на градската среда. За да прекрати производството по делото, Административен съд – Варна е приел, че не са налице процесуалните предпоставки за реализиране на правото на оспорване. Обосновал се е с липсата на годен за съдебно обжалване административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и се е позовал на разпоредбите на чл. 56, ал. 2, чл. 57, чл. 57а и чл. 214 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Съобразявайки посочените разпоредби е формирал решаващият извод, че оспореното пред него решение не попада в обхвата на цитираните норми, доколкото същото се характеризира като отрицателно становище на Комисията по чл. 49, ал. 1 от НУРППО относно одобряване на подаденото заявление за издаване на разрешение за поставяне на преместваеми обекти. Така постановеното определение е правилно. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че процесното решение на Комисията по чл. 49, ал. 1 от НУРППО в район „Одесос“ при Община Варна не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и не попада в кръга на изрично изброените актове по чл. 214 от ЗУТ, нито на тези подлежащи на съдебен контрол, предвидени в чл. 56, ал. 2, чл. 57 и чл. 57а от ЗУТ. Разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ предвиждат, че върху поземлени имоти могат да се поставят преместваеми обекти въз основа на разрешение за поставяне, като условията и редът за издаване на разрешението за поставяне се определят с наредба на общинския съвет, която и наредба също така определя условията и реда за издаване на разрешение за поставяне върху части от улици, тротоари, площади, озеленени площи за широко обществено ползване и други имоти и обекти – публична общинска собственост, на съоръжения и елементи – открити щандове, апарати, грилове, хладилни витрини, щендери, колички и други подобни, за извършване на търговска или друга дейност /чл. 56а от ЗУТ/. В процесния случай в приложимата НУРППО, приета от Общински съвет – Варна, е разписан в глава втора редът за поставяне на преместваеми обекти, като процедурата стартира с подаването на заявление по образец /чл. 47 от НУРППО/) и приключва с издаването на разрешение за поставяне от кмета на съответния район в 14-дневен срок от вземане на решението на съответната комисия /чл. 52, ал. 1 и ал. 2 от НУРППО/. При съобразяване на цитираната нормативна база, споделими са изводите на първоинстанционния съд, че решението на Комисията по чл. 49, ал. 1 от НУРППО носи белезите на отрицателно становище относно одобряване на подаденото заявление за издаване на разрешение за поставяне на преместваеми обекти и не представлява индивидуален административен акт. Съгласно чл. 51, ал. 6 от НУРППО Комисията е постоянно действащ орган към районната общинска администрация и като такъв, функциите му следва да се определят като такива от помощно естество. Липсва овластяване от закона, съгласно което Комисията може да действа като орган на изпълнителната власт и да изразява властнически разпореждания. Ето защо, актовете ѝ не са проява на изпълнително-разпоредителна дейност, а единствено подготвят и подпомагат издаването на крайния, завършващ производството акт. В този смисъл, произнасянето на Комисията е елемент от административната процедура, чиято крайна цел е издаването на разрешението за поставяне на преместваем обект, когато обектът се разполага върху имоти - държавна или общинска собственост. Поради и това решението на Комисията е с функция на становище, представляващо междинен акт по смисъла на чл. 21, ал. 5 от АПК и като такъв не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. На обжалване подлежи разрешението за поставяне на преместваем обект, респ. отказът за издаване на разрешение за поставяне, като финализиращ процедурата акт, защото именно то е актът, който създава и засяга права. Освен това издателят му – кметът на съответния район, е сред кръга на изброените в чл. 214, т. 2 от ЗУТ. Както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 1 от АПК. Предвид горното, частната жалба е неоснователна, а определението като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за производството, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на този ответник сумата в размер на 40.90 евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,