Решение № 118 от 3.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 474/2009 г.

Решение № 118 от 3.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 474/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 474/03.11.2008 г., постановено по гр. дело № 673/2008 г. С това решение апелативният съд е обезсилил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 82/14.03.2008 г. по т. дело № 296/2007 г. в частта му, с която е осъден К. А. Т. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 4 000 евро-комисионно възнаграждение по договор за посредничество от 28.11.2005 г., както и решение № 155/21.05.2008 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановено по първоинстанционното дело. Със същото въззивно решение е отменено първоинстанционното решение в частта му, с която е осъден ответника да заплати на ищеца-касатор сумата 3 000 евро, представляваща неустойка за неизпълнение на договора за посредничество, както и в частта му за разноските и решавайки спора апелативният съд е отхвърлил иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за претендираната неустойка, като е осъдил дружеството-ищец да заплати на ответника 320 лева съдебни разноски. В останалата му отхвърлителна част - за разликата от 3 000 евро до предявения размер на претендираното възнаграждение от 7 000 евро, както и за сумата 4 000 евро - отхвърлената част от претендираната неустойка /7 000 евро/ първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от ищеца пред въззивния съд. В касационната жалба се правят оплаквания, че постановеното въззивно решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд погрешно е тълкувал съдържанието на сключения между страните договор за посредничество и неправилно е приложил материалния закон, като е приел, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря за вземания по този договор, тъй като собственик на продадения недвижим имот-предмет на договора за поръчка е неговата дъщеря. Навеждат се доводи, че е допуснато смесване на правоотношенията по договора за посредничество, по който страна е ответника и последвалата отчуждителна сделка, сключена в изпълнение на поръчката между собственика на имота и купувача [фирма], гр. В. Т.. Ответникът по касационната жалба К. А. Т. от [населено място] поддържа становище, че въззивното решение е правилно и оплакванията са неоснователни. С определение № 118/02.03.2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Прието е, че решението съдържа произнасяне по материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на делото с оглед материалноправната легитимация на ответника и е свързан с приложението на чл. 21 ЗЗД относно действието на сключения между страните договор за посредничество при продажба на недвижим имот и произтичащите последици от неизпълнението на поетите задължения по този договор. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и след проверка правилността на въззивното решение във връзка с поставения материалноправен въпрос, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Видно от изложените в исковата молба фактически основания и петитум и в резултат на допълнително извършени в хода на производството пред първоинстанционния съд уточнения, предмет на спора са две обективно съединени претенции на обща стойност 14 000 евро, произтичащи от неизпълнение на сключен между страните договор за посредничество при продажба на недвижим имот, от които 7 000 евро-неизплатена част от дължимото комисионно възнаграждение и 7 000 евро-неустойка за неизпълнение по чл. 9 от същия договор. По делото е безспорно установено, че договорът е сключен на 28.11.2005 г. между К. А. Т. -възложител и [фирма]-изпълнител и с него ищецът се е задължил срещу съответно възнаграждение да посредничи при продажбата на два недвижими имота-собственост на дъщерята на възложителя, като организира цялата дейност по намирането на евентуален купувач. Изрично в т. 10 от договора е записано, че посредническото възнаграждение се дължи от възложителя дори когато той не е реален собственик на недвижимия имот и не е страна по договора за покупко-продажба. Не се спори, че ищецът е изпълнил задължението си да намери купувач, с когото е бил сключен първоначално предварителен, а впоследствие и окончателен договор за продажба на имот № 047113 от собственика му. Безспорно е също, че ответникът е заплатил само една част от договореното възнаграждение в размер на сумата 6 000 лева, поради което ищецът претендира заплащане на остатъка от дължимата цена както и предвиденото в т. 9 от договора обезщетение, което има характер на договорна неустойка. При тези фактически данни въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която е присъден остатъка от уговореното възнаграждение в размер на 4 000 евро и е отменил решението в частта му, с която е осъден възложителя-ответник да заплати неустойка в размер на 3 000 евро, като е отхвърлил претенцията по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че ответникът К. Т. не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за вземания по процесния договор и няма качеството на доверител, тъй като не е собственик на недвижимите имоти-предмет на договора за посреднически услуги, а е действувал от името и за сметка на дъщеря си като неин пълномощник при продажбата им. Прието е също, че при предявен иск за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД в размер на 14 000 евро, първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал и разгледал част от претенцията като иск за възнаграждение по чл. 51 ТЗ, каквото изменение според въззивния съд е недопустимо в рамките на процеса, тъй като се касае за предявяване на нов иск. По поставения материалноправен въпрос трайната и непротиворечива практика на ВКС е в смисъл, че договорът поражда действие между страните, които са го сключили, а спрямо трети лица - само в предвидените от закона случаи. Този извод следва от разпоредбата на чл. 21 ЗЗД, която по категоричен и недвусмислен начин утвърждава принципа за обвързаност на страните с постигнатото между тях съглашение по смисъла на чл. 8 ЗЗД. Следователно, правата за търсене на уговорената престация или отговорност за неизпълнение на поетите договорни задължения могат да бъдат осъществени само между страните по договора. В тази връзка с оглед конкретните данни по делото, незаконосъобразен и противоречащ на константната съдебна практика е извода на апелативния съд, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря за вземания по сключения с [фирма] договор от 28.11.2005 г. за посредничество при продажба на недвижим имот, тъй като собственик на имота-предмет на договора за поръчка е неговата дъщеря. Както вече беше посочено договорът е сключен лично от възложителя К. Т., който действува от свое име, а не като пълномощник на дъщеря си, поради което той се явява стана по този договор. Погрешно в противоречие с данните по делото в обжалваното решение е допуснато смесване на правоотношенията по договора за посредничество, по който страна е ответника и последвалата отчуждителна сделка, сключена в изпълнение на поръчката между собственика на имота М. Т. и [фирма], [населено място]. Касае се за различни договори, с различен предмет, сключени между различни страни. Погрешен се явява и извода на въззивния съд, че предмет на делото е единствено предявен иск за неустойка по т. 9 от договора в размер на сумата 14 000 евро и недопустимо първоинстанционния съд е разгледал част от претенцията, възлизаща на сумата 7 000 евро като неизплатеното по посредническия договор възнаграждение, което представлява самостоятелен иск, какъвто не е предявен. Видно от изложените в исковата молба фактически основания и петитум, предмет на спора е претенция за сумата 14 000 евро, произтичаща от неизпълнение на сключен договор за посредничество при продажба на недвижим имот. Твърди се от ищеца, че въпреки отправената покана, ответникът е изплатил само част от дължимото възнаграждение, като за посоченото неизпълнение следва да му заплати уговореното в чл. 9 от договора обезщетение, възлизащо на двойния размер на уговорената комисионна. Предявен е иск на договорно основание, чиято правна квалификация е чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В хода на процеса без да променя заявеното основание и в рамките на първоначално посочената цена на иска ищецът уточнява, че претендира сумата 7 000 евро като равностойност на дължимото обезщетение, а сумата от 7 000 евро като неизплатена част от възнаграждението, от което следва да бъдат приспаднати изплатените от ответника 6 000 лева. При тези фактически данни, в противоречие с разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от действуващия към него момент ГПК от 1952 г. въззивният съд е приел за недопустимо изменението на иска и е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е осъден ответника да заплати сумата 4 000 евро - възнаграждение по процесния договор. По своята същност изменението на иска представлява предприета от ищеца промяна на предмета или страните по висящ процес и е средство да се постави търсената защита в съответствие с действителното правно положение. Изменение на иска се извършва като ищецът въвежда ново основание, нов петитум или нова страна към вече заявените или пък заменя основанието, петитума или страната по първоначално предявения иск. Ищецът изтъква ново основание когато се позовава на друг юридически факт в сравнение с този посочен в исковата молба и извежда от него претендираното право. Нов петитум е налице, когато вместо или наред с първоначалния петитум ищецът отправя до съда ново искане за защита. Съгласно чл. 116, ал. 1 ГПК (отм.) изменението на петитума е допустимо само ако ищецът запазва същото основание - в случая това е процесния договор за посредничество. Спрямо предишното искане, новото може да представлява намаляване, увеличаване или искане със съвсем друг предмет. Съдът няма право на преценка дали да допусне изменението на петитума. То е винаги допустимо, когато не се изменя основанието, какъвто е настоящия случай. Основателността на новия петитум не е предпоставка за неговата допустимост, тъй като се проверява от съда при постановяване на решението. С оглед на изложеното и предвид отговора на поставения материалноправен въпрос, съставът на ВКС приема, че е налице валидно изменение на първоначално предявения иск и ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените претенции по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 51 ТЗ., произтичащи от неизпълнението на процесния договор за посреднически услуги, по който той е страна. По съществото на касационната жалба По отношение претенцията на ищеца-касатор за заплащане на неизплатената част от уговореното комисионно възнаграждение ВКС намира за основателни оплакванията на касатора за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното въззивно решение. Видно от данните по делото, на 28.11.2005 г. между К. Т./в качеството му на възложител/ и [фирма] е сключен валиден договор за посредничество при продажба на описаните в договора недвижими имоти. Съгласно чл. 4 от договора при намиране на купувач за предложения имот възложителят се задължава да изплати на посредника възнаграждение/комисионна/ в размер на разликата между първоначално оферираната и реалната продажна цена, но не по-малко от 7 000 евро за парцел № 047113, съответно - 5 000 евро за парцел № 047061. Предвидено е, че възнаграждението се изплаща изцяло в момента на подписване на предварителния договор и се дължи дори когато възложителят не е реален собственик на имота и не е страна по сделката за покупко-продажба. По делото е безспорно установено, че ищецът е изпълнил задължението си да намери купувач за имот № 047113, с когото е сключен предварителен договор на 07.12.2005 г., а впоследствие е извършена продажбата на имота с нот. акт № 106, том V, рег. № 6132, дело № 825/23.12.2005 г. Установено е също, че възложителят е заплатил на 09.01.2006 г. част от комисионната срещу издадена разписка за сумата от 6 000 лева, равняваща се на 3 068 евро. При това положение на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 51 ТЗ и клаузите на сключения договор за посредничество възложителят дължи неизплатеният остатък от договореното възнаграждение в размер на 3 932 евро. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният иск на [фирма] за заплащане на възнаграждение в размер на 4 000 евро, както и в частта относно присъдените съдебни разноски следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде осъден ответника да заплати сумата 3 932 евро ведно със законна лихва, като за разликата до 4 000 евро искът следва да се отхвърли като неоснователен. За разликата от 3 000 евро до пълния предявен размер на иска първоинстанционното отхвърлително решение е влязло в сила. Неоснователни се явяват обаче оплакванията на касатора срещу въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на претендираната неустойка по чл. 9 от договора в размер на сумата 3 000 евро. Действително, предвид отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, погрешен се явява решаващият извод на апелативния съд, че ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения срещу него иск за неустойка по съображение, че не е страна по материалното правоотношение, тъй като не е собственик на продадения имот. Както вече беше посочено ответникът е сключил договора за посредничество от свое име и се явява стана по този договор и в тази връзка правата за търсене на отговорност за неизпълнение се осъществяват само между страните по договора. Независимо от това претенцията на ищеца по този иск се явява неоснователна по следните съображения: Видно от съдържанието на чл. 9 от процесния договор, предвиденото обезщетение /представляващо двойния размер на дължимата комисионна, но не по-малко от 10 000 евро/ по своята правна същност представлява компенсаторна неустойка, за което свидетелствува и големия й размер. Същата се дължи при пълно неизпълнение на задължението по чл. 4 от договора за заплащане на уговореното възнаграждение/комисионна/ и освен че обезпечава изпълнението му цели да обезщети посредника за евентуални вреди от неизпълнението. Поначало неустойката може да се търси, когато са налице елементите на фактическия състав, който я поражда. В тази връзка, неустойката се дължи само ако са налице условията и онази форма на неизпълнение, за което е била уговорена, в който смисъл е и постоянната практика на ВКС - р. по т. дело № 714/2008 г. на ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Така например, компенсаторна неустойка не може да се търси при забавено изпълнение. В случая, с оглед данните по делото, не са налице условията за присъждане на претендираната компенсаторна неустойка предвид частичното изпълнение на задължението от страна на ответника. Независимо от изложеното, съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД при неточно изпълнение кредиторът има право на алтернативен избор - да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение, но не и двете едновременно, както е в конкретния случай. При това положение, след като ищецът претендира заплащане на остатъка от дължимата цена, претенцията му за заплащане и на компенсаторна неустойка за неизпълнение на това задължение е неоснователна. Тъй като до същия краен изход е достигнал и въззивния съд /въпреки погрешните мотиви, които не се споделят от състава на ВКС/ обжалваното решене в тази част следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на ищеца-касатор следва да бъдат присъдени направените по делото съдебни разноски в размер на сумата 604,46 лева, изчислени по компенсация съобразно чл. 78 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд