Определение № 1371 от 28.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 33/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Г.И.Д.-7“ЕООД, [населено място] срещу решение № 662 от 31.10.2023г. по в.т.д.№ 659/2023г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 9431/2021г на СГС в частта, с която ответникът е осъден да заплати на „Уникредит Лизинг“ЕАД на основание чл.236,ал.2 ЗЗД във вр. с чл.347,ал.2 ТЗ сумата 84 000лв. - обезщетение за периода ноември 2015г. - 12.10.2020г. за лишаване от право на ползване на два автомобила след изтичане на срока на договора за финансов лизинг, ведно със законната лихва. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение и за очевидна неправилност. Твърдението е, че на 07.10.2014г. лизингополучателят е платил всички вноски по договора за финансов лизинг за двата автомобила, но лизингодателят неоснователно е отказал да прехвърли собствеността. Оспорва се правилността на извода на въззивната инстанция, основан на приложение на разпоредбата на чл.20 от договора - при изтичане на срока на договора и при разваляне или прекратяване, лизингополучателят следва да върне лизинговия обект в 3 дневен срок. Възразява се, че връщането на лизинговия обект не попада под действието на уговорката в чл.20 от договора, тъй като са изплатени всички лизингови вноски. Според касатора приложима е разпоредбата на чл.10, според която, правото на собственост на лизинговия обект се прехвърля на лизингополучателя в срок от един месец от изплащането на вноските. Наведено е оплакване за игнориране на събраните писмени доказателства, установяващи плащането на лизинговите вноски и отказа на лизингодателя да прехвърли собствеността. Наведени са и доводи за неправилно определяне на размера на обезщетението по чл.236,ал.2 ЗЗД и се оспорва, че този размер е съпоставим с лизинговите вноски. Според касатора стойността на обезщетението подлежи на изрично доказване и следва да е съпоставено със средния пазарен наем, определен от вещо лице, а недопускането от състава на САС на нова експертиза, която да определели средната пазарна цена на месечния наем за двата автомобила, е процесуално нарушение, довело до неправилно определен размер на обезщетението. Оспорва се правилността на извода по отношение връчването на нотариалните покани от 27.10.2018г. и 14.09.2020г. за връщане на автомобилите. Твърди се, че получателите са лица, извън кръга на тези, които могат да получават книжа за търговското дружество. Касаторът се позовава и на недобросъвестно поведение и отсъствие на грижата на добър търговец от страна на лизинговото дружество, което не предявило своевременно претенцията си и квалифицира това поведение като противоправно. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: Налице ли е правен интерес от оспорване начина на определяне и размера на дължимата сума за движима вещ при финансов лизинг при претендиране на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, вр. чл.347, ал.2 ТЗ от страна на ответника (лизингополучател). Как следва да се определя обезщетението при движими амортизируеми лизингови вещи и допустима ли е СТЕ, която да определи реална наемна цена, съобразявайки състоянието на вещта. Допустимо ли е извеждане на правни изводи при неизяснена фактическа обстановка - недопуснато своевременно направено с въззивната жалба искане за допускане на нова съдебна експертиза, която да установи реална пазарната цена, въз основа на която се определя размерът на обезщетението. Твърди се, че те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - решенията по гр. д. № 219/2010 г. IV г.о., по т.д. № 377/2010 г. на II т.о., по т.д. № 527/2009 г. на I т.о.; по гр.д.№ 1408/2012г., III г.о., по т. д. № 2705/2013 г., I т. о., по гр.д.№3901/2018г., I г.о., както и, че са от съществено значение за правилното приложение на материалния закон и за развитие на правото. Без да се поставя въпрос се сочи, че въззивният съд е процедирал в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС като не е обсъдил всички факти и обстоятелства, наведени във въззивната жалба, и е постановил съдебен акт без да събере доказателства, каквито са били необходими за изясняване на делото от фактическа страна при оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото. Поддържа се, че поради неизвършена съвкупна преценка на установената по делото фактическа обстановка и поради неправилно приложение на материалния закон, решаващият състав е постановил очевидно необосновано и неправилно решение. Допуснатите нарушения на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила и явната необоснованост според касатора е довело до ограничаване правото на защита, равенството в процеса и на достъпа до справедлив и безпристрастен съд. В писмен отговор „Уникредит лизинг“ ЕАД излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и за необосноваване на предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е приела за безспорно, че по силата на договор за финансов лизинг № 97681/20.03.2013 г. ищецът е придобил и предоставил за ползване на ответника два автомобила марка „Фолксваген К.“ за срок до 02.09.2014 г., а последният се е задължил да заплаща лизингова цена в общ размер на 13 119,75 евро на лизингови вноски, съгласно погасителен план. Съгласно договора лизингополучателят има право да придобие лизинговите обекти след изтичане на срока на договора и пълното изплащане на лизинговите вноски, а при изтичане на срока му, разваляне и прекратяване, лизингополучателят следва да върне лизинговия обект в 3-дневен срок. Въззивната инстанция е приела, че договорът за лизинг е прекратен с изтичане на срока му и, че с нотариални покани от 08.10.2018 г. и 14.09.2020 г. ищецът е поканил ответника да върне автомобилите поради прекратяване на договора с изтичане на срока му, като поканите са връчени съответно на 27.10.2018 г. и 28.09.2020 г. на И. И. С. - съпруг на управителя на ответното дружество Г. М. С.. Като спорен съставът на САС е отделил въпроса за дължимостта и размера на претендираното обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на автомобилите за периода след прекратяване на договора поради изтичане на срока му при съобразяване, че разпоредбата на чл.236,ал.2 ЗЗД е съответно приложима към договора за лизинг, съгласно чл.347,ал.2 ТЗ. Оплакването във възизвната жалба за нередовност на връчването на поканите като приети от нелегитимирано лице е счетено за неоснователно по съображенията, че при договора за лизинг е изключено приложението на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД - мълчаливото продължаване на срока на договора. От тази позиция е изведено, че предвиденото в чл.236, ал. 2 ЗЗД обезщетение е дължимо, независимо от наличието или липсата на противопоставяне на лизингодателя, поради което е ирелевантно дали ищецът е поканил ответника да върне лизинговите МПС и без значение е дали процесните нотариални покани са връчени на надлежно лице с право да получава такива от името на ответника. Акцентирано е, че договорът за лизинг е прекратен с изтичане на срока му, без значение от наличието на изявление на лизингодателя. Доводът на въззивника по отношение непрехвърлянето на собствеността върху автомобилите е счетен също за ирелевантен за дължимостта на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Даден е отговор, че евентуалното неизпълнение на това задължение води до други правни последици - до договорна отговорност на лизингодателя, както и до възможност на лизингополучателя да предяви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Изложен е и аргументът, че придобиването на собствеността е възможна, но не задължителна последица на договора, като право на лизингополучателя е да упражни същата, а в конкретния случай не е установено, че ответникът е изявил желание за това, нито че ищецът е отказал да прехвърли собствеността. По въпроса за размера на обезщетението съставът на САС се е позовал на съдебната практика, че минималният размер на обезщетението по чл.236,ал.2 ЗЗД се съизмерява с уговорената наемна цена, освен ако ищецът докаже, че средната пазарна наемна цена за същия период надвишава уговорения наем. Мотивирано е, че в интерес на ищеца, а не на ответника, е установяването на по-висок размер на средна пазарна наемна цена от месечната лизингова вноска. Обсъдено е, че с първоинстанционното решение обезщетението е присъдено на база минималния дължим размер за ползването след прекратяването на договора - според уговорените лизингови вноски по договора и е без значение от гледна точка на интереса на ответника какъв е средният пазарен наем на процесните автомобили за процесния период. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Въззивната инстанция не е отрекла наличието на правен интерес от оспорване на начина на определянето на обезщетението по чл.236,ал.2 ЗЗД от лизингополучателя, а е счела конкретното оспорване за неоснователно като ясно е изложила съображенията си за това. Посочила е, че обезщетението за ползване е определено в минимално дължимия размер, че на месечна база обезщетението не може да бъде по-малко от размера на лизинговата вноска, поради което е безпредметно събиране на доказателства какъв би бил средният пазарен наем за ползването на процесните автомобили след прекратяване на договора. Вторият въпрос също не може да послужи като основание за допускане на обжалването. Нито в първоинстанционното производство, в което са изслушани две експертни заключения относно размера на пазарния наем (първата експертиза, която е оспорена от ответника, е определила пазарен месечен наем за двата автомобила от 1 282.40 евро, а втората - допусната по искане на ответника - месечен пазарен наем за двата автомобила - 1 922лв., при претендирано от ищеца обезщетение в размер на лизинговата вноска за двата автомобила от 1 494.22 лв. месечно), нито пред въззивният съд ответникът е сезирал решаващите състави с въпроса, че лизинговите вещи са амортизируеми и това обстоятелство следва да бъде взето предвид при определянето на обезщетението за ползването им. Този въпрос не е обсъждан, тъй като съдът не е бил надлежно сезиран с него. Правен проблем, който не е поставен от страната и който не е разгледан не може да послужи като предпоставка за допускане на касационното обжалване. По отношение на третия въпрос следва да се има предвид обстоятелството, че пред въззивната инстанция искането е било за нова съдебна експертиза за определяне на средната пазарна цена на месечния наем за всеки от процесните автомобили за процесния период, което доказателствено искане въззивната инстанция приела както за неотносимо към спора, така и за преклудирано. Изложила е, че по същата задача са изслушани и приети две заключения; последната експертиза е била оспорена с молба от 24.10.2022 г. от ответника, но не е направено искане за допускане на повторна експертиза; такова не е направено и в съдебното заседание на 25.10.2022г. Видно е, че този въпрос е некоректно поставен, основан е на твърдения за несъответстващи на извършените по делото процесуални действия от съда - „неизяснена фактическа обстановка и недопуснато своевременно направено с жалбата искане да допускане на нова експертиза, въз основа на която са се определи размерът на обезщетението“, при същевременно ясно изложени от състава на САС съображения за неотносимост на фактите, които се иска да бъдат установени с това доказателствено искане. Не следва обжалването да бъде допуснато и на основание въведената от касатора директна предпоставка. Същите касационни оплаквания са възпроизведени под формата на „очевидна неправилност“, чието наличие не може да бъде констатирано. Изявлението на касатора, че допуснатите нарушения на материалноправна норма и на основни съдопроизводствени правила, „са нарушили правото на защита, равенството на страните в процеса и достъпа до безпристрастен съд“, са декларативни и неподкрепени с аргументи. Несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция за начина на определяне на обезщетението в хипотезата на чл. 347,ал.2 ТЗ във вр. с чл.236,ал.2 ЗЗД не може да послужи нито като обща, нито като директна предпоставка за осъществяване на касационния контрол. Отговорът на въззивната инстанция по този въпрос е основан на трайната съдебна практика по приложението на чл.236, ал.2 ЗЗД, съгласно която, ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи ползването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение, чийто размер не може да бъде по-нисък от уговорения наем. Ако наемодателят докаже, че в периода на лишаване от ползване средната пазарна цена надвишава уговорения наем, в тази хипотеза обезщетението може да бъде съизмеримо със средната пазарна цена, т.е. размерът на средния пазарен наем подлежи на изследване, само когато се претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, но това не е необходимо когато заявената претенция за обезщетение е до размера на получаваната наемна цена. В този смисъл са решенията по чл.290 ГПК, постановени по т.дело № 612/2011г. на ІІ т.о., по гр.д. № 765/2009г. на ІІІ г.о.; по гр.д. № 981/2009г. на ІІІ г.о.; по т.д. № 934/2009г. на ІІ т.о.; по т.д. № 377/2010г. на ІІ т.о. и др. В част цитираните от касатора решения на ВКС също е обсъждан въпросът за възможността за изследване на реалната пазарна цена, но само по искане на наемодателя и само в негова полза, когато пазарната цена е по-висока от наемната по изтеклия договор с недобросъвестния държател на вещта. Посочените в изложението решения по т.д.№ 3901/2018г. на І г.о. и по т.д.№ 2705/2013г. на І т.о. нямат връзка с поставения въпрос, към който са цитирани като допълнително основание. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.