Определение № 6533 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4584/2026 г.

Образувано е по частна жалба на П. Т. Т., с [ЕГН], чрез процесуален представител – адв. В. Василева от Адвокатска колегия (АК) – Варна, срещу Определение № 548/15.01.2026 г., постановено по адм. дело № 2610/2025 г. на Административен съд (АС) - Варна, с което съдът е оставил без разглеждане жалбата му против разпоредбата на чл. 28 от Наредбата за организация на движението на територията на община Варна, приета от Общински съвет - Варна с Решение № 1078-5 по Протокол № 26 от заседание, проведено на 31.01.2018 г. (НОДТОВ/Наредбата). Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за неправилност на постановения съдебен акт е аргументирана със съображения за погрешно отричане на съществуващия у жалбоподателя правен интерес от оспорването на атакувания нормативен текст. Като конкретен довод се сочи самият факт, че разпоредбата е част от действащия правен ред и като такава тя рефлектира по неблагоприятен начин върху правната сфера на ползвателите на уличната мрежа, доколкото допуска временно, частично или пълно изключване на участъци - публична общинска собственост, от общо ползване, което създава правна несигурност. Твърди, че атакуваната норма черпи основанието си от регулацията, съдържаща се в Закона за пътищата (ЗП), която обаче не се прилага по отношение на градските улици, а това води до незаконосъобразност на предвидената възможност за едностранна властническа намеса от страна на кмета на Община Варна. Противопоставя се на заключението на съда, предопределило и крайния резултат по делото, че доколкото нормата регламентира правомощие, то не е налице засягане по смисъла на чл. 186, ал. 1 АПК. В тази връзка, от една страна, сочи, че законът изисква възможност, а не непременно пряко засягане на права и законни интереси, а от друга - че чл. 28 Наредбата въвежда механизъм за пряко въздействие, без нормативно определени критерии, участие и защита. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение на АС - Варна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Не претендира разноски. Ответникът - Общински съвет - Варна, не ангажира становище по частната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред АС - Варна е образувано по жалба на П. Т. Т., срещу разпоредбата на чл. 28 НОДТОВ. За да постанови атакуваното определение, решаващият състав на АС - Варна, преценявайки спецификите на правото на оспорване по чл. 186, ал. 1 АПК, е констатирал, че оспорващият не е посочил конкретни доводи, обосноваващи неговия личен, пряк и непосредствен интерес да обжалва процесния подзаконов нормативен акт. Според съда, изложените с нарочна молба от 28.11.2025 г. съображения описват субективното усещане за настъпване на неимуществени вреди, какъвто характер има евентуалното ограничение на паркирането в съответната зона. Определението е правилно. Възможността за съдебен контрол върху подзаконовите нормативни актове, какъвто по своя характер е и атакуваният текст, е предвидена в чл. 185, ал. 1 и, ал. 2 АПК, а редът за това - в Раздел III, Глава десета, Дял Трети АПК. Разпоредбата на чл. 186, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на подзаконов нормативен акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Наличието на правен интерес е една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство. Същият е тясно свързан с института на правото на оспорване, чието съдържание е изяснено по категоричен начин в административноправната теория и практика и представлява публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. (Вж.: Решение № 21/26.10.1995 г., постановено по тълк. дело № 18/1995 г. на Конституционния съд (КС) на РБ). Обсъдената дефиниция произтича от нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ), която постановява, че гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон. Понятието "засягане" е изяснено в Решение № 21/26.10.1995 г. по конституционно дело № 18/1995 г. по описа на Конституционния съд (КС) на Република България (РБ), като е посочено, че административният акт "засяга" по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ) граждани и юридически лица, когато нарушава или застрашава техни права или законни интереси. Предписанието на чл. 186, ал. 1 АПК разширява този кръг, като предвижда, че право да оспорват подзаконов нормативен акт имат и тези граждани, организации и органи, чиито права, свободи или законни интереси могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Следователно правото на оспорване като част от активната легитимация, а оттам и абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на производството по чл. 185 и сл. АПК, както правилно е посочил първоинстанционният съд, не изисква непременно настъпването на неблагоприятни последици като пряк резултат от съществуването на акта, а предполага една възможност от настъпването на такива. Както е посочено в Решение № 5/17.04.2007 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред определен административен акт, във всеки един случай следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. За да обоснове правния си интерес от оспорването, жалбоподателят е изложил, че атакуваната разпоредба ограничава възможността му като жител/ползвател на района да паркира (в т.ч. да ползва пътното платно за престой и паркиране) в зоната, въведена с НОДТОВ, и води до пряка промяна в качеството му на живот, нарушавайки правото му на ползване на публичната пътна инфраструктура въз основа на равенство и плановост. Сочи, че рефлексията произтича и от качеството му на участник в движението и ползвател на паркоместа. Преди всичко настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо да посочи, че основното твърдение на жалбоподателя, а именно - че ограничението засяга правата му като "жител/ползвател на района", е формулирано неясно и не може да послужи за обосновка на правния интерес от оспорването на процесната разпоредба от НОДТОВ. Оспорващият не е конкретизирал дали е жител или ползвател, нито по отношение на кой район твърди, че притежава тези качества. Волята е изразена по двусмислен начин, който не позволява на съда да разбере какви точно са фактите, очертаващи активната легитимация на жалбоподателя, а това води и до невъзможност да се формира категорична позиция за наличието на такава. Нещо повече, всички изложени твърдения са останали недоказани по делото. Не са представени никакви доказателства, от които да се установява каквато и да било правна връзка на жалбоподателя с района на гр. Варна (който се засяга с приетата от ОбС - Варна разпоредба на чл. 28 Наредбата) - било то на жител на града или ползвател на имот, находящ се в границите му. Не е доказано и твърдяното качество на участник в движението и ползвател на паркоместа. Освен да се твърдят, фактите, които според оспорващия обосновават правния му интерес от търсената защита, следва да бъдат и безспорно установени по надлежния ред. Само чрез надлежно доказване на относимите обстоятелства съдът може да прецени дали същите дават положителен отговор на въпроса досежно притежаваното от жалбоподателя право на оспорване такова, каквото е заложено в чл. 186, ал. 1 АПК. Доколкото в случая П. Т. не е представил доказателства за сочените от него факти, то същият, както правилно е приел АС - Варна, не е доказал правния си интерес от оспорването на чл. 28 НОДТОВ. Горното прави крайния извод на първостепенния съд за недопустимост на производството правилен. Липсва абсолютна процесуална предпоставка за възникване правото на оспорване, а именно - правен интерес по смисъла на чл. 159, т. 4, вр. чл. 186 АПК, поради което и решаващият състав правилно е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил образуваното въз основа на нея съдебно производство. По изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски не се претендират и не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение