Решение № 251 от 15.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2035/2025 г.

Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. С. Г. срещу решение №891 от 25.06.2025г. по в.гр.д.№1943/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №59 от 29.05.2023г. по т.д. №187/2022г. на Софийски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Б. С. Г. срещу Гаранционен фонд иск по чл.557, ал.1, т.1 от КЗ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на баща му С. Г. В., причинена при ПТП, настъпило на 27.09.2019г., за сумата 50 000 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 20 000 лв. до размера от 70 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид силната емоционална връзка между баща и син, изградените между тях отношения, характерът и интензитетът на претърпените от ищеца болки и страдания от загубата на собствения му баща. Счита, че определеният размер от 80% съпричиняване на вредоносния резултат е неправилен и бланкетно посочен, без да е направено сравнение на поведението на участниците в ПТП, съразмерността на действията или бездействията на пострадалия спрямо останалите фактори, довели до произшествието, както и значително по – голямата отговорност на водачите на МПС по чл.20 от ЗДвП. Относно определения размер на съпричиняване твърди също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл.297 и чл.299 от ГПК. Навежда доводи и за наличие на съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради непроизнасяне по целия доказателствен материал по делото и необсъждане на всички доказателства в тяхната съвкупност, което е довело до неправилен и необоснован акт. Ответникът Гаранционен фонд изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Поддържа, че решението е постановено в съответствие с материалния закон, съдопроизводствените правила и е обосновано, като изводите на апелативния съд са в съответствие с изискванията за задълбочен анализ на доказателствата по делото. Счита, че съдът е съобразил заключенията на приетите по делото съдебномедицинска и автотехническа експертизи, от които се установява, че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпване на процесното ПТП, но това не е изключило вината на водача на неидентифицираното МПС, за което Гаранционен фонд е осъден и вече е изплатил присъденото обезщетение. С определение №288 от 30.01.2026г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение, по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговия баща С. Г. В. при осъществено на 27.09.2019г. ПТП, възлиза на 100 000 лева, като дължимото обезщетение е намалено с 80% поради прието съпричиняване от пострадалия С. В. на вредоносния резултат. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Съгласно решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д. №596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д. №1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №159 от 24.11.2010г. по т.д. №1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №60126 от 19.11.2021г. по т.д. №1999/2020г. на ВКС, ТК, I т.о. решение №60174 от 08.04.2022г. по т.д. №1708/2020г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, за да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване. Също така в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №118 от 27.06.2014г. по т.д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. решение №50109 от 18.01.2023г. по т.д. №1495/2021г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид не само разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП и завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, както и задължението на водача да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя, което водачът на съответното МПС е могъл и е бил длъжен да предвиди. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки от тях нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По основателността на касационната жалба: При постановяване на решението съставът на САС е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС. Настоящият състав на ВКС споделя фактическите изводи на решаващата въззивна инстанция относно наличието на принос на пострадалия за настъпването на вредите. При анализа на събраните по делото доказателства, съдът е установил, че на 27.09.2019г. С. В., баща на ищеца, е претърпял като пешеходец ПТП с неидентифициран лек автомобил на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], в тъмната част на денонощието, в резултат на което е настъпила смъртта на пешеходеца. Позовавайки се на показанията на свидетелката Надежда Р. и на заключението на САТЕ, съдът е приел за доказано, че към момента на удара пешеходецът е лежал на пътното платно, като или цялото му тяло, или горната част на торса му и главата са се намирали на платното. Съдебният състав на САС е изложил съображения, че макар и пешеходецът да е бил легнал в неподвижно състояние на пътното платно, водачът на МПС е имал възможност да го възприеме като препятствие от около 60 - 65 м. при движение на къси светлини и от около 120 м. при движение на дълги светлини, и да предприеме аварийно спиране или заобикаляща маневра, ако се е движил със съобразена с пътните условия скорост. Приел е, че тъй като в случая това не е сторено, с поведението си водачът на неидентифицираното МПС е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, която задължава водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Изтъкнал е, че МПС се е движило със скорост, несъобразена с пътните условия по оживени градски улици в [населено място], сравнително добре осветени в тъмната част на денонощието. Същевременно е посочил, че към момента на произшествието пострадалият пешеходец е бил в тежка степен на алкохолно опиянение, което е довело да нарушаване на походката и равновесието и съответно до заспиване. При тези констатации решаващият състав на САС е счел за основателни оплакванията на ответника, че процентът на съпричиняване от страна на пострадалия следва да бъде в по-голям обем от този, определен от първоинстанционния съд, поради това, че поведението на пешеходеца, продиктувано от високата степен на алкохолно опиянение, го е поставило в изключително завишен риск. С оглед на горното съдът е приел, че обемът на съпричиняването на увреждането от страна на пострадалия е преобладаващ и следва да се определи на 80%. За да достигне до необоснования извод, че основният принос за настъпване на ПТП е на пострадалия, въззивният съд не е оценил правилно значимостта на данните от заключението на комплексната медико – автотехническа експертиза, съгласно което водачът на автомобила е имал възможност да възприеме лежащия на платното С. В. от разстояние 60 м. -70 м., независимо от това на какви светлини се е движило превозното средство, съответно при опасна зона за спиране 37 м., водачът е имал възможност да спре и да не допусне ПТП при своевременна реакция за аварийно спиране. Също така от заключението се установява, че на местопроизшествието не са намерени спирачни следи от автомобила. При тези данни правилен е изводът на въззивния съд, че водачът на лекия автомобил е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, която установява задължение за водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Неправилно обаче, съставът на Софийски апелативен съд е възприел тезата на ответника, че приносът на пострадалия превишава този на виновния водач. Не са съобразени в достатъчна степен факторите от пътната обстановка, които са осигурявали възможността за предотвратяване на удара при своевременно предприемане на маневра спиране: продължително прав, равнинен участък преди зоната на ПТП, много добре осветен от наличието на работещо улично осветление, разположено от двете страни на платното за движение, сухо асфалтово покритие, много добра видимост. По този начин съдът е процедирал и в отклонение от постоянната практика на ВКС, формирана с решение №105/19.06.2017г. по гр.д.№60353/2016г. на ВКС, ГК, ІII г.о., решение №43/16.04.2009г. по т.д.№648/2008г. на ВКС, ТК, ІI т.о. и други актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по – голяма в сравнение с тази на пешеходците. При съпоставяне на поведението и действията на пострадалия и водача на лекия автомобил и отчитане тежестта на допуснатите от всеки от тях нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, че конкретният принос за причиняване на процесното ПТП на пострадалия е 50%. Поведението на С. Г. В., изразяващо се в лягане на пътно платно, по което се осъществява интензивен трафик, в тъмната част на денонощието, обяснимо с тежката степен на алкохолно опиянение, представлява грубо нарушение на общото правило на чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП, според което с поведението си пешеходците не трябва да създават опасности и пречки за движението, както и на чл.113, ал.1, т.2 от ЗДвП, регламентиращ правилата за дължимото от пешеходците поведение при пресичане, между които и да не спират без необходимост на платното за движение. Неадекватното и застрашаващо живота на пострадалия негово поведение представлява грубо нарушаване на горепосочените императивни изисквания на ЗДвП и е допринесло в значителна степен за настъпилото произшествие, като допуснатите от него нарушения са равни по тежест с тези на водача на неизвестния автомобил. Основателен е и касационният довод за неправилно определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие смъртта на неговия баща. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд, макар да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от касационния жалбоподател неимуществени вреди, не е оценил в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. От свидетелските показания се установява, че между ищеца и неговия баща С. В. са съществували отношения на обич и привързаност. Свидетелят М. Х., посочва, че макар двамата да са живеели в различни населени места, ищецът е посещавал редовно своя баща, както и бащата му е гостувал, между двамата е съществувала много близка връзка на уважение и разбирателство, бащата се гордеел със своя син, помагал за отглеждането на внуците, подкрепяли са се взаимно, поради което ищецът е понесъл много тежко неговата смърт. Въззивният съд не е отчел степента на преживените от ищеца негативни емоции, не е взел предвид и обстоятелството, че той ще продължи да изпитва и в бъдеще болки и страдания от загубата на своя баща. Посочените обстоятелства мотивират настоящия състав да приеме, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за понесените от Б. С. Г. болки и страдания по повод загубата на починалия му баща, с оглед и на обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането е в размер на 120 000 лева, равностойност на 61 355,03 евро. Определеният като справедлив размер на обезщетението следва да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП. С оглед определения принос на пострадалия С. Г. В. в размер на 50%, дължимият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 60 000 лева. Поради това присъденото обезщетение от 20 000 лева, с равностойност 10225,84 евро, следва да се завиши с още 40 000 лева, с равностойност 20 451,68 евро. Законната лихва върху сумата следва да се присъди от приетата от първоинстанционния съд начална дата 27.09.2022г., доколкото в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца. В останалата част, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на ищеца обезщетение в размер на 20 000 лева, решението на Софийски апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която на Гаранционен фонд са присъдени разноски за въззивната инстанция за разликата над 221,43 лева, както и допълнителни разноски за първоинстанционното производство над сумата 74 лева. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на Б. С. Г., адвокат Р. М., на основание чл.38 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за касационното производство, съразмерно с уважената част от иска, в размер на 1200 евро, с ДДС. На пълномощника на ищеца не следва да бъдат присъждани разноски за първоинстанционното и въззивното производство, предвид направените изрични изявления, че такива не се претендират. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за касационното производство съразмерно с отхвърлената част от иска, в размер на 120 евро. На основание чл.78 ал.6 от ГПК в тежест на ответника следва да се възложи държавната такса в размер на 1636,13 евро, с равностойност 3200 лева за производството в трите инстанции, определена върху уважената в касационната инстанция част от иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК