Определение № 50052 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1086/2022 г.

Производството е по чл.248, ал.2 ГПК. Образувано е по молба на адв. Р. Р. като процесуален представител на К. Д. К. за изменение на постановеното по делото решение № 50096 от 28.03.2024г. в частта за разноските, като му бъдат присъдени още 3000 лева допълнително адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство съобразно допълнително уважената част от иска, представляващо разликата между дължимото адвокатско възнаграждение от 4200 лева и присъденото такова от 1200 лева, както и още 5850 лева допълнително адвокатско възнаграждение за касационната инстанция съобразно допълнително уважената част от иска, представляващо разлика между дължимото адвокатско възнаграждение от 10 050 лева и присъденото такова от 4200 лева. Молителят поддържа, че за всяка съдебна инстанция е било претендирано минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г., като по делото не е направено възражение от насрещната страна срещу размера на претендираното възнаграждение. Прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съобразно действащите размери по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г., валидни към датата на постановяване на решението. Излага и съображения, че присъждането на еднакъв размер адвокатско възнаграждение от по 4200 лева за процесуално представителство по делата пред въззивната и пред касационната инстанция не е съобразено с обстоятелството, че действителната правна и фактическа сложност на делото пред ВКС е много по-голяма. Ответникът „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, оспорва молбата, като излага съображения, че искането се обосновава предимно с размерите на минималните адвокатски възнаграждения, посочени в Наредба № 1 от 09.07.2004г., която съгласно решение от 26.5.01.2024г. по дело С-432/22 на СЕС не е задължителна за съда при определяне на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Счита, че с решението си съдът се е произнесъл по въпроса за правната и фактическа сложност на спора, в това число броя на проведените съдебни заседания, събраните по делото доказателства, наведените от страните доводи и възражения, и в съответствие с този критерий е определил размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, като обсъди доводите на страните, намира следното: Молбата е подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК и е допустима. С постановеното по настоящото дело решение на пълномощника на касатора – ищец адв. Р. е присъдено допълнително адвокатско възнаграждение за осъщественото пред всяка от трите инстанции безплатно процесуално представителство с оглед уважената от касационната инстанция част от иска, като размерът на възнагражденията е определен при съобразяване на фактическата и правната сложност на спора, в това число броя на проведените съдебни заседания, събраните по делото доказателства, наведените от страните доводи и възражения. Настоящият състав намира, че искането за присъждане на допълнително възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоистанционното и за касационното производство, е неоснователно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. С оглед на това, доколкото определените с решението по делото адвокатски възнаграждения по чл.38, ал.2 ЗА са съобразени с фактическата и правната сложност на спора, както изрично е посочено в него, искането за изменение на това решение в частта за разноските, като на пълномощника на касатора бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение съобразно посочения в чл.7, ал.2, т.5 Наредба № 1/2004г. минимален размер, е неоснователно. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,