Определение № 1246 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1257/2023 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Подадена е на 14.02.2024г. молба от А. А. В. и Т. Н. В. чрез пълномощника адв. П. за изменение на постановеното по делото определение № 499 от 05.02.2024г. в частта му за разноските чрез присъждане на направените от молителите като ответници по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9 600лв. Ответниците Е. Л. Ч. и Т. Ч. чрез пълномощника си адв. Н. вземат становище за неоснователност на молбата; сочат, че списък с разноски не е представен, а приложеният договор за правна защита от 10.10.2023г. има за предмет разноски по изпълнително дело. Предявяват възражение за прекомерност на заплатеното възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Молбата за изменение на определението в частта за разноските е допустима, като подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. С постановеното по настоящето дело определение № 499 от 05.02.2024г. не е допуснато касационно обжалване на решение № 1320 от 08.11.2022г. по гр.д. № 815/2022г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на Е. Л. Ч. и Т. Ч.. В мотивите на определението е прието, че ответниците по жалбата претендират присъждане на разноски, но не са представили доказателства за такива. Поради това разноски не са им присъдени. При проверка на делото е видно, че А. и Т. В. като ответници по касационната жалба са представили на 21.03.2023г. писмен отговор, изготвен от адв. А. П.. Този отговор съдържа искане за присъждане на разноски, но към него няма представено пълномощно, нито документ за направени разноски. С молба от 25.10.2023г. от страна на ответниците са представени допълнителни писмени доказателства, заедно с договор за правна помощ от 10.10.2023г. и списък на разноските. С договора за правна помощ (л.100 от делото) е уговорено представителство, защита и съдействие по гр.д. № 2882/2023г. на ВКС, ІІ г.о., образувано по касационна жалба на Е. и Т. Ч. срещу решение по въззивно гр.д. № 815/2022г. на Софийски апелативен съд, а именно за изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство; уговорено е плащане на възнаграждение 9600лв. с ДДС, като е посочено, че то е платено в брой при подписване на договора. В списъкът на разноските, придружаващ тази молба (л.101), е описано заплатеното адвокатско възнаграждение от 9 600лв. При горните обстоятелства молбата по чл. 248 ГПК е основателна. Несъмнено, предвид изхода на спора ответниците по жалбата имат право на разноски. Доказателствата за направени разноски и списъкът по чл. 80 ГПК са представени не с отговора на касационната жалба, а с последваща молба, но това не е пречка за присъждането им. Не съответства на данните по делото доводът на ответниците по молбата, че възнаграждението е за изпълнително дело. В т. 1.1 от договора за правна помощ е посочен различен номер на касационно дело (2882/2023г. е номер на частно производство между същите страни), вместо на настоящето, но иначе ясно е отразено, че се касае до обжалване на въззивно решение по гр.д. №815/2022г. на Софийски апелативен съд, което именно е предмет на обжалване по настоящето дело. В т.2.1 на договора е посочено, че се уговаря възнаграждение за процесуално представителство по горепосоченото изпълнително дело, но очевидно се касае за грешка, тъй като горепосоченото дело не е изпълнително, а гражданско касационно. С оглед на това е ясно, че възнаграждението е за настоящето дело. Възражението на касаторите за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. Цената на уважените искове е 160 703 лв. (това е обжалваемият интерес) и минималното възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, надхвърля 11 000лв. Също така, спорът несъмнено се характеризира както с фактическа, така и с правна сложност. Предвид горното не следва да бъде намалявано заплатеното адвокатско възнаграждение. Поради изложеното Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение