Определение № 11276 от 11.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10319/2025 г.

Образувано е по частна жалба, подадена от К. Д. И., понастоящем в затвора [населено място], против определение № 1617/11.09.2025 г., постановено по адм. дело № 880/2025 г. по описа на Административен съд – София-област, в частта, с която е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ. Излагат се доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради и което е поискана отмяната му. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното определение е неблагоприятно и в определения за това срок. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред АССО е образувано по искова молба на К. Д. И., подадена против Административен съд -София град, с която претендира заплащане на обезщетение в размер на 41 999 лева за причинени неимуществени вреди от осъждането му да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 85, 71 лв. С исковата молба е направено искане за освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. С обжалваното определение съдът е освободил ищеца от заплащане на държавна такса, но е отказал предоставянето на правна помощ. Приел е за установено, че макар молителят да не разполага с достатъчно средства за ангажиране на адвокат, същият води множество дела от вида на процесното срещу различни съдилища в Република България, което предполага наличие на познания, позволяващи му да упражни адекватно правото си на защита. Поради това АССО е приел, че в случая е налице хипотезата по чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗПП, която предвижда правна помощ да не се предоставя, когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ. Определението е валидно, допустимо и правилно. Системата за правна помощ обхваща случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това - чл. 23, ал. 2, изр. първо от Закона за правната помощ (ЗПП), както и случаите, когато предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗПП е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за такава. Само наличието на тези кумулативно предвидени законови предпоставки са условие за уважаване на искането. Обоснован и при правилно приложение на закона е изводът в обжалваното определение, че отправеното искане е неоснователно. При извършената преценка на характера на производството и при въведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, съдът правилно е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 от ЗПП, съгласно които правна помощ по чл. 21, т. 1 ЗПП не се предоставя, когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ и/или когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Исковата молба, написана лично от ищеца, е редовна. Ясно е на какво основание се претендира исканото обезщетение и фактите, представляващи основание на исковата молба са ясно и прецизно описани. Всички относими доказателства по спора са в кориците на делото, по което ищецът е осъден за разноски. Делото е с минимална фактическа и правна сложност и е поредно от този вид, което ищецът е инициирал. За съда са налице задължения по АПК да осигури служебно съдействие на ищеца за правилно разрешаване на спора - чл.170, ал.3 АПК и чл.171, ал.5 АПК вр. чл. 7 и чл.9 АПК. При тези обстоятелства, процесуалните права на ищеца са гарантирани и са правилни крайните изводи, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на кандидатстващия за платен от държавата адвокат. Предвид изложените съображения за липса на основания за отмяна на обжалваната част от определението по смисъла чл. 209, т. 3, във вр. с чл. 236 АПК, същото като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение