Определение № 4831 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1388/2024 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба вх. № 14631/05.08.2025 г. от Г. Д. Б., подадена чрез пълномощника адвокат М. Д., и по молба вх. № 13315/15.07.2025 г. от Ф. В. Т., подадена чрез пълномощника адвокат В. Х., с искане за изменение на решение № 405 от 03.07.2025 г. по гр. д. № 1388/2024 г. в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, вр. чл. 78 ГПК. В молбата на Г. Б. се твърди, че с оглед отхвърлянето на главния иск поради настъпил в хода на въззивното производство факт, Ф. Т. няма право на разноски, тъй като същата е дала повод за неговото образуване. Т. следва да поеме отговорността за разноски за главния иск в първоинстанционното производство, към приключването на което предявеният от Б. иск е бил основателен. Посочено е, че допуснатите СТЕ и САТЕ са относими единствено към предявения насрещен иск, който не е бил предмет на касационно разглеждане, поради което молителят счита, че разноските за тях не следва да й бъдат присъждани. Независимо от това, 1/2 от тях в размер на 217,90 лева вече са присъдени от първоинстанционния съд във връзка с насрещния иск, поради което липсва основание за възлагането им в тежест на Г. Б. и на това основание. Твърди се още, че в договора за правна защита и съдействие, представен от Ф. Т. в първоинстанционното производство, е разграничено заплатеното от нея адвокатско възнаграждение по главния и по насрещния иск. Доколкото насрещният иск не е бил предмет на разглеждане в касационното решение, то дължимите й разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство са в размер на 600 лева. Г. Б. сочи, че аналогично разноските за касационното производство за адвокатско възнаграждение, заплатени от Т., също следва да бъдат намалени, тъй като част от тях касаят насрещния иск. Заплатената държавна такса от 30 лева касае и двата иска, поради което само 1/2 част от нея следва да бъде възложена в тежест на молителя. Поставя се и възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар от 3000 лева за касационната инстанция. В молбата на Ф. Т. се поддържа, че своевременно е заявено искане за присъждане на разноски за въззивното производство, като е представен и списък по чл. 80 ГПК, поради което същите следва да й бъдат присъдени. Всяка от страните в срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подала писмен отговор, с който оспорва молбата на насрещната страна като неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на II г.о., като взе предвид исканията и доводите на молителите, намира следното: Молбите са депозирани в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирани лица, поради което са процесуални допустими. С решение № 405/03.07.2025 г. по гр. д. № 1388/2024 г. на ВКС, II г. о., е отменено въззивно решение № 1507/01.12.2023 г. по в. гр. д. № 1903/2023 г. Окръжен съд – Пловдив в частта, в която е потвърдено решение № 1039/09.03.2023 г. по гр. д. № 18443/2021 г. на Районен съд – Пловдив в частта, в която Ф. В. Т. е осъдена да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Г. Д. Б., да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот, както и в частта за разноските, присъдени във въззивната /в размер на 600лева/ и в първата инстанция /в размер на 612,25 лева/ в полза на Г. Б. по отношение на предявения от него иск. Вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. Б., [населено място], срещу Ф. Т., [населено място], иск с правно основание чл. 109 ЗС да бъде осъдена да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Г. Б. да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот, както и Г. Б. е осъден да заплати на Ф. Т. разноски за всички инстанции по предявения от него иск в размер на общо 3980 лева /за касационната и първата инстанция/. В останалата част, касаеща разноските, както и в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение № 6035/2023г. по гр.д.№18443/2021г. на Районен съд – Пловдив, с което в полза на Г. Б. са присъдени разноски в размера до 800 лева по насрещния иск, решението е потвърдено. В решението, чието изменение в частта за разноските се иска, е прието, че с оглед изхода на спора и направеното искане, на касатора Ф. Т. следва да се присъдят направените разноски съобразно приложения списък по чл. 80 ГПК и представените доказателства от общо 3080 лева за производството пред ВКС. При извършване на преценка на поставеното от Г. Б. възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е приел, че уговореното и заплатено възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото, вкл. и с оглед извършената процесуална защита от процесуалния представител на Т., в т.ч. явяването в открито съдебно заседание. Прието е, че разноски на касатора се дължат и за първоинстанционното разглеждане на делото, възлизайки на 900 лева – възнаграждение за адвокат и депозити за експертизи. Прието е, че с оглед изхода на делото, на Г. Б. не се дължат разноски по предявения от него иск за нито една от инстанциите, а дължимите от Т. на Б. разноски са само във връзка с отхвърления насрещен иск, предявен от нея, при съобразяване с приложените доказателства и списъци по чл. 80 ГПК. Молбата на Г. Б. е частично основателна. В константната практика на ВКС е прието, че съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК ответникът има право на разноски по делото независимо от изхода на спора, доколкото не е станал причина за завеждането му. Разноски следва да му бъдат присъдени и при отхвърляне на иска изцяло или частично и при прекратяване на делото – чл. 74, ал. 3 и ал. 4 ГПК. Във всеки случай обаче при решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне на иска или за прекратяване на производството по него и доколко то се дължи на новонастъпили факти, както и дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждането му. В случая в хода на процеса /след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд /чл.147, т. 2 ГПК/ ответницата Ф. Т. е придобила идеални части от процесния терен и е станала съсобственик в дворното място. Този факт е съобразен в решението на ВКС, като е посочено, че като съсобственик в процесния имот, ищецът Б. има правото да не допуска трети лица да паркират автомобилите си в имота, но това право е непротивопоставимо на другите съсобственици. С оглед на това не може да се приеме, че ответницата не е станала причина с поведението си за завеждане на иска, поради което Т. няма право на разноските по делото за първоинстанционното производство по иска с правно основание чл.109 ЗС. По отношение на разноските за касационното производство следва да се посочи, че договорът за правна защита и съдействие е с дата 05.02.2025г. В него не е конкретизирано, каква част от уговореното адвокатско възнаграждение в размер на общо 3000 лева е заплатена по всеки един от исковете – за защита срещу предявения срещу Т. /главен/ и по предявен от нея насрещен иск. При липсата на конкретна уговорка съответните части следва да се определят според съотношението на обжалваните интереси /определение № 176/02.08.2022 г. по ч.гр.д. № 488/2022 г., II г.о./. В производството по чл.288 ГПК пред ВКС въззивното решение в частта относно насрещния иск не е било допуснато до касационно обжалване. Ето защо адвокатското възнаграждение за осъществената защита на Т. пред касационната инстанция по предявения срещу нея главен негаторен иск следва да се определи като половината от общо заплатеното адвокатско възнаграждение по договора от 05.02.2025г. Същото възлиза на сумата 1500 лева и в този размер следва да се присъди на касатора. Разноските за държавни такса за разглеждане на касационната жалба, които следва да се присъдят на касатора, също следва да се редуцират на общо 65 лева /15 лева плюс 50 лева/. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК вече е разгледано в решението. Съдът се е произнесъл по възражението на ответника по касация за намаляване на претендираните от касатора разноски за адвокатско възнаграждение в касационната инстанция поради прекомерност, като го е приел за неоснователно. Ето защо последващо възражение в същия смисъл не може да бъде уважено. В заключение дължимите от Г. Б. на Ф. Т. разноски за касационната инстанция възлизат на общо 1565 лева, вместо присъдените с решението 3080 лева. Основателно е и искането на този молител по отношение на разноските, които следва да му се присъдят за защитата му по главния иск по чл.109 ЗС за първоинстанционното производство с оглед приетото по – горе за относно отговорността за разноски при настъпилия в хода на производството правнорелевантен факт, обусловил изхода на спора впоследствие. Разноските за първоинстанционното производство по предявения от него иск по чл.109 ЗС /адвокатско възнаграждение и заплатени държавни такси/ следва да му се присъдят в размер на общо 880 лева, както се установяват от приложените доказателства, поради което и в тази част решението следва да бъде изменено. В останалата част молбата на Г. Б. е неоснователна. Молбата на Ф. Т. за изменение на решението в частта за разноските с присъждане на разноски за въззивната инстанция е частично основателна. Основателни са доводите на молителката, че разноски за въззивната инстанция са претендирани своевременно. Настоящият състав констатира, че искането е направено в края на въззивната жалба с оглед прилагане на законните последици от уважаването й. Пред въззивния съд са представени списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие. В тях адвокатското възнаграждение в размер на 1000 лева не е разграничено спрямо защитата по двата иска – главен и насрещен, поради което следва да се приеме, че относно главния иск по чл.109 ЗС, направените от Т. разноски за адвокатско възнаграждение са в размер на 500 лева. По отношение на платените държавни такси следва да се присъдят направени разноски в размер на 33 лева, или общо за въззивната инстанция в полза на Ф. Т. следва да се присъдят разноски в размер на 533 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.