Определение № 9831 от 15.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9569/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на К. Д. И., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора [населено място], против Определение № 1462 от 14.08.2025 г., постановено по адм. дело № 811/2025 г. по описа на Административен съд – София област, с което е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ – назначаване на процесуален представител по реда на Закона за правната помощ. Частният жалбоподател релевира доводи за неправилност на обжалваното определение и моли за отмяната му. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Жалбата е депозирана в срока по чл. 230 АПК и липсват пречки за нейното разглеждане. Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна. Производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба на частния жалбоподател, изтърпяващ наказание "Лишаване от свобода" в Затвора [населено място], с която се иска на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, във вр. с чл. 2в от ЗОДОВ да бъде осъден Административен съд – София град да му заплати сумата 41 999 лв. С исковата молба е направено искане за освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. Във връзка с исканията на ищеца по чл. 83, ал. 2 ГПК първостепенният съдът се е произнесъл на база съдържащите се в кориците на делото писмени доказателства, а именно декларация за семейно и материално положение на заявителя, както и справка от Затвора [населено място] за наличните парични средства, които страната разполага. При така събраните доказателства съдебният състав е направил извод, че ищецът не разполага с изискуемите средства да заплати държавна такса по делото, поради което е освободил К. Д. И. от заплащането на такава. Що се отнася до искането за предоставяне на правна помощ, съдебният състав е приел, че не са налице предпоставките на чл.23 от Закона за предоставяне на правна помощ, тъй като лицето попада в хипотезата на чл.24, т.1 от същия закон, според която правна помощ не се предоставя, когато е неоправдано от гледна точка на ползата, която тази помощ би му донесла. Съдебният състав е обосновал този правен извод на първо място с това, че изложените в исковата молба обстоятелства, на които ищецът основава своята претенция, са ясни и конкретни. На следващо място са цитирани множество правни спорове по ЗОДОВ, по които страна е същото лице. Това е мотивирало съдът да заключи, че ищецът притежава практически опит и познания в съответната област. Констатациите и правните изводи на съдебния състав са станали основание да бъде постановен оспорения отказ на ищеца да бъде предоставена правна помощ. Оспореното определение, в частта, с която е отказано предоставяне на правна помощ, настоящата съдебна инстанция намира за валидно, допустимо и правилно. За съдебно административните производства по АПК не е предвидена задължителна адвокатска защита съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗПП и предоставянето на правна помощ е изцяло по преценка на съда, след като се вземат предвид всички обстоятелства по чл. 23, ал. 2 от ЗППП. Съгласно чл. 23, ал. 2 от ЗПП правна помощ може да се предостави, когато страната по административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. Правилно и обосновано Адм. С-София област е приел, че е налице предпоставката на чл.24, т. 1 от ЗППП, тъй като предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето предвид ясното изложение на фактите и практическия опит, с който разполага при воденето на съдебни производства по ЗОДОВ. В подкрепа на посочените от първоинстанционния съд аргументи следва да бъде отбелязано, че правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. При ясно и конкретно изложени факти от страна на ищеца, задължението да квалифицира исковата претенция е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. Видно от оспореното определение съдебният състав на база на изложеното от ищеца като факти не е бил затруднен да направи тази правна квалификация, което подкрепя изводите на АССО за наличие на достатъчно практически знания от страна на частния жалбоподател. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,