Определение № 498 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 91/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК Образувано е по частна жалба на Г. В. В. против определение № 3947 от 07.12.2023г. по гр.д. № 5013/2023г. по описа на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане молбата му вх.№ 4745 от 14.09.2023г. за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.1 и т.5 ГПК на влязло в сила определение № 41 от 25.01.2023г. по в.ч.гр.д.№ 460 от 2022г. на Великотърновския апелативен съд. Жалбоподателят намира определението за неправилно. Счита, че съдът неправилно е разбрал искането му, тъй като предметът му е единствено и само осъдителния диспозитив, с който Великотърновски апелативен съд го осъжда на 15лв. държавна такса. Поради това, че искането му не е било достатъчно прецизно, отправя второ искане за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК с писмени доказателства. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. При преценка на основателността й Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното: Г. В. В. е подал пред Върховния касационен съд молба за отмяна на влязло в сила определение № 41 от 25.01.2023г. по ч. гр.д. № 460/2022г. на Великотърновски апелативен съд. С това определение е потвърдено разпореждане № 260 от 23.11.2022г. на Ловешки окръжен съд по гр.д. № 401/2022г. за връщане на подадена от В. частна жалба поради невнасяне на държавна такса. С определението апелативният съд е осъдил жалбоподателя да заплати 15 лв. държавна такса по жалбата, тъй като такава не е била внесена, а на жалбоподателя е отказано освобождаване от държавна такса. (Впоследствие с определение от 05.04.2023г. Г. В. е освободен от заплащане на държавна такса по подадената частна касационна жалба). Със сега обжалваното определение № 3947 от 07.12.2023г. по гр.д. № 5013/2023г. на Първо гражданско отделение на ВКС молбата за отмяна е оставена без разглеждане като насочена срещу съдебен, акт, който не подлежи на отмяна по извънредния способ по чл. 303 и сл. ГПК. Съставът на I г.о. на ВКС е приел, че атакуваният пред него съдебен акт (влязло в сила определение за потвърждаване на разпореждане за връщане на подадена частна жалба) не е съдебен акт, с който се разрешава спор за материално право или който има сходни правни последици с тези на влязло в сила съдебно решение, поради което е извън предметния обхват на отменителното производство по чл. 303 и сл. от ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира атакуваното разпореждане за правилно. Съобразени са задължителните указания на т. 6 на Тълкувателно решение № 7/ 2014г. на ОСГТК на ВКС, според които производството по отмяна на влязло в сила решение е извънреден способ, който цели да преодолее формираната сила на пресъдено нещо, поради което е приложим не за всички категории съдебни актове, ползващи се със стабилитет поради неоттегляемост, а само за онези, формиращи сила на пресъдено нещо. Такива са решенията по искови спорове и определенията за прекратяване на производството при направен отказ от иска (последиците от отказа от иска са аналогични на последиците на разрешен със сила на пресъдено нещо спор за материално право), поради което тези определения се доближават по характер до решенията. Останалите определения за прекратяване на съдебното производство и другите преграждащи определения (каквото е определението предмет на отмяна) нямат характеристиките на съдебните решения, които законодателят е имал предвид като конкретна категория съдебни актове, по отношение на които да бъде осигурена процесуалноправна защита чрез извънреден способ за съдебен контрол на изчерпателно изброени и ограничено лимитирани фактически състави. Изложеното от жалбоподателя, че съдът неправилно е разбрал искането му и че предмет на молбата за отмяна е само осъдителния диспозитив за държавна такса, не обуславя промяна на извода за правилност на обжалвания акт. От една страна, такова уточнение на молбата за отмяна не е направено своевременно пред състава, произнесъл се по допустимостта на искането, а дори и да бе направено, изходът би бил същия. Видно, че жалбоподателят е упражнил правото си да обжалва определението на Великотърновски апелативен съд и то не е било допуснато да касационно обжалване. По отношение на дължимата държавна такса е могъл да иска изменение на съдебния акт в частта за разноските, което не е сторил. Заявеното в частната жалба ново искане за отмяна по чл. 303, ал.1, т.4 ГПК не може да се разглежда в настоящето производство, а и същото е напълно немотивирано. Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.