Определение № 5728 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4356/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на П. Г. П., чрез адв. П. Пеневилова, срещу Определение № 2922/23.01.2026 г., постановено по адм. дело № 10070/2025 г. по описа на Административен съд София – град/АССГ/, с което е оставена без разглеждане жалбата му против Заповед № 03-РД/2118 от 15.05.2024 г. на Изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ /ДФЗ/, с която се определя индивидуалната му месечна заплата. Жалбоподателят по подробно изложени доводи обжалва определението, като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, процесуалните правила и установената съдебна практика. Оспорва изводите на съда, че процесната заповед е вътрешнослужебен акт и не подлежи на обжалване. Моли касационната инстанция да отмени определението и да върне делото да за продължаване на съдопроизводствени действия по разглеждане на жалбата по същество. Ответната страна – Изпълнителния директор на ДФЗ, не ангажира становище по жалбата. Върховният административен съд, състав на Пето отделение намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срок, от лице с правен интерес, срещу съдебен акт,подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е започнало по жалба на П. Г. П. против Заповед № 03-РД/2118 от 15.05.2024 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, в частта номер поред 443, с която се определя индивидуалната му основна месечна заплата. За да постанови оспореното определение съдът е приел за установено следното от фактическа страна: Жалбоподателят е бил възстановен и допуснат на работа въз основа на Заповед № 374/16.06.2023 г. на Изпълнителния директор на ДФЗ, с която не е определен индивидуален размер на основната му заплата съгласно чл.67, ал.4, във вр. с чл.5, т.4 от Закона за държавния служител/ЗДСл./. Със Заповед №1931/13.11.2023 г. на Изпълнителния директор на ДФЗ е определена индивидуална основна заплата на жалбоподателя П. в размер на 1881 лв., считано от 19.06.2023 г. На 14.08.2025 г. му е била връчена Заповед №03-РД/2118 от 15.05.2024 г. ведно с извлечение, видно от което му е определена индивидуална основна заплата в размер на 2121 лв., считано от 01.01.2024 г. Недоволен от тази заповед жалбоподателят П. я е оспорил по съдебен ред в частта относно определения размер на индивидуалната му основна месечна заплата. При така установеното от фактическа страна АССГ е направил извод, че процесната заповед е издадена на основание чл. 2, чл. 3 и § 5 от Постановление на Министерски съвет/МС/ № 79/03.04.2024 г. за преодоляване на диспропорции във възнагражденията на персонала в бюджетните организации, вкл. за увеличаване на възнагражденията на персонала. След анализ на относимите разпоредби съдът е направил извод, че от систематичното тълкуване на цитираните разпоредби е видно, че съгласно чл. 67, ал. 4 от ЗДСл. определянето на индивидуалната месечна работна заплата се извършва от органа по назначаването, какъвто в случая е Изпълнителният директор на ДФЗ, но същото е в изпълнение постановленията на МС, представляващи подзаконов нормативен акт, като административният орган обективира изменението на индивидуалните основни месечни заплати в заповед и приложението към нея, без да извършва каквито и да било промени по отношение на конкретните стойности, посочени в приложение № 1 към ПМС № 79/03.04.2024 г., съответно органът по назначаването изпълнява фактическото си задължение, обусловено от актуализиране на заплатата на жалбоподателя. С оглед изложеното съдът е направил извод, че в този смисъл заповедта е вътрешнослужебна и не представлява годен за оспорване акт по смисъла на чл.159, т.1 от АПК. На следващо място съдът е приел, че при липса на твърдения и наличието на доказателства от страна на жалбоподателя, че са променени длъжността, която заема, и рангът, който притежава, съответно, че са променени длъжностното ниво по КДА, нивото му на квалификация и професионалния му опит, извършвайки изчисленията за определяне на основна месечна заплата при увеличение със сумата, посочена в колона 5 от приложение № 1 към Постановление на МС № 79 от 3 април 2024 г. за съответното ниво на основна месечна заплата, за конкретното лице, изключвайки твърденията за дискриминация спрямо други лица, които ще бъдат обсъдени по-долу, се формира извод, че за жалбоподателя всъщност не е налице правен интерес от оспорване на заповедта, тъй като увеличението на индивидуалната основа месечна заплата е съобразено с разпоредбите на ПМС. Според съда дори да се приеме, че е налице личен интерес, същият не е непосредствен предвид изискванията, посочени в ТР № 3/16.04.2013 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на Върховния административен съд и съгласно които правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за реализиране на защита. На трето място, АССГ е приел, че жалбата е процесуално недопустима, като просрочена, тъй като по делото е представен фиш за работната заплата на П. за месец май 2024 г., в който е отразена промяната на индивидуалната основна месечна заплата на жалбоподателя. Въпреки, че на оспорващия не е бил съобщен процесния административен акт по някой от начините, определени в чл.18а от АПК, то този акт му е бил известен далеч преди подаване на жалбата срещу него. С оглед изложеното е приел, че жалбата е процесуално недопустима, оставил я е без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е правилно при следните коригиращи мотиви: Оспорената заповед не е вътрешнослужебен акт, поради което неправилно е прието от съда, че същата не подлежи на оспорване. Обжалваната заповед в частта по т.443, касаеща определянето на размер на индивидуалната основна месечна заплата на П. П. представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, доколкото съдържа изрично волеизявление на административен орган съгласно § 1, т. 1 от ДР на АПК, непосредствено засяга правата и законните интереси на нейния адресат, който в случая е жалбоподателя П. Г. П.. Индивидуалният размер на основната заплата на държавния служител се определя от органа по назначаването, който отчита нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит /чл. 67, ал. 4 от ЗДСл/. Не се споделят и изводите на съда за недопустимост на жалбата поради липса на правен интерес за жалбоподателя. С оглед съдържанието и правните си последици, рефлектиращи пряко върху правната сфера на жалбоподателя в качеството му на служител в ДФ „Земеделие“, процесната заповед притежава характеристиките на годен за обжалване пред съд административен акт, който засяга съществен елемент от съдържанието на служебното правоотношение на оспорващия. С процесната заповед е определен размер на основна месечна заплата, който се оспорва от служителя като неблагоприятен, поради което за П. е налице правен интерес от оспорване. Законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че макар и на оспорващия да не е бил съобщен процесния административен акт по някой от начините, определени в чл.18а от АПК, то този акт му е бил известен далеч преди подаване на жалбата срещу него и за това са налице безспорни доказателства. По делото е представен фиш за работна заплата за месец май 2024 г., в който е отразена промяната на индивидуалната основна месечна заплата на жалбоподателя. Тази промяна е отразена и в системата "Хермес", видно от представеното по делото извлечение. Данните за промяната на индивидуалната основна месечна заплата на служителите в ДФ "Земеделие" се съдържат в личното им служебно или трудово досие на всеки един тях, вкл. и чрез отразяването им в системата "Хермес", използвана от работодателя за управление на човешки ресурси, за управление на електронното досие, отпуските, графиците на служители, т.е. касаещата ги информация е била достъпна на всички служители от различните структури и нива. Настоящият касационен състав намира за правилен извода на решаващият съд, че разглеждането на оспорването е процесуално недопустимо, поради просрочие на жалбата, като подадена след изчитане на преклузивните срокове за обжалване, включително и удължените срокове по чл.140, ал.1 и ал.2 от АПК. Жалбоподателят е узнал за определения нов размер на индивидуалната му основна месечна заплата от вътрешната информационна система, до която има достъп, както и фактически с получаването на работната си заплата за месец май 2024 г., от който момент е възникнало и правото му да оспори заповедта. При така установеното съдът правилно е приел, че жалбата е просрочена, поради което е и процесуално недопустима. Сроковете за обжалване са преклузивни и с изтичането им се погасява самото право на жалба, което е абсолютна процесуална предпоставка от категорията на положителните за разглеждането на спора по същество. С оглед изложеното постановеното определение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, във вр. с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение